Зрението на Борис съвсем отслабваше с възрастта и той се нуждаеше от много повече грижи.

Жена му Дафина беше непрекъснато около него. Грижите около съпруга ѝ ангажираха цялото ѝ внимание. Тя нямаше нито минутка свободно време. Вечер се строполяваше в кревата си умаляла и си мислеше:

„Какво ли ме чака утре?“

И неусетно заспиваше. А утрото не обещаваше нищо ново.Тя се чувстваше незабелязана и недооценена.

– Разбирам, че всички са загрижени за него, заради положението му, – казваше си тя, – но се чувствам като някаква прибавка към него, а не пълноценна личност.

И тя се помоли:

– Господи, помогни ми! Чувствам се много уморена от всички тези грижи…..Нямам минутка спокойствие или време за себе си. Знам, че грижейки се за съпруга си, изпълнявам съпружеския си дълг, но не се чувствам удовлетворена, това не ме радва ….. Знам, че не трябва да е така, помогни ми, моля Те!

Вечерта, когато си лягаше Дафина осъзна, нещо, което бе пропускала до сега.

– Исус ме оценява така, както никой човек не може да ме оцени, – каза си тя. – Той ме познава и обича. До сега са ме учили на това, но едва сега го разбирам истински.

Това бяха утешителни мисли, дошли точно навреме. Дафина се почувства отново силна, а тя имаше нужда точно от това.

И тя се усмихна:

– Като погледна назад, се изумявам за случаите, в които Бог ме е лекувал емоционално и ми е връщал чувството за сигурност и вяра в себе си. Той винаги е знаел моите нужди и ми е отговарял преди да съм Го помолила.

Господ е милостив към нас, за това и ние трябва да показваме милост към хората.

Преди да видим нещо наяве, ние го виждаме в ум си.

Животът не е безполезна руда. От тъмнината се добива желязо, което издържа поредния удар. Така то става прекрасно и полезно парче.

Бог ни изпраща видения, а после ни води в долината, за да ни приведе в съответстващия вид, да ни поочука малко. И ето в тази долина много от нас падат духом и се отказват от всякакви видения.

Всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение. Помислете колко много време има Бог в запас! Той никога не бърза, а ние ужасно бързаме.

Открило ни се е нещо забележително и славно и …ние се впускаме в бой, но видението веднага не става реалност.

Бог трябва да ни прекара в долината през огън и вода, за да се получи от нас това, на което Бог може да довери не видението, а самата реалност.

От този момент, когато Бог ни открива нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до съвършенство. А ние отново и отново се теглим от ръцете Му и се опитваме нещо от себе си да изковем.

Видението, което ни изпраща Бог не са въздушни замъци. Той ни показва, какви иска да ни направи.

Позволете Му да ви сложи на грънчарското Си колело и да ви върти, както Му е угодно, тогава от вас ще се получи, това, което ви е изявено във видението.

А в същото време не се обезкуражавайте и не падайте духом. Ако Бог нещо ви е открил, можете със всички сили да се борите да се задържите на предишното ниво, но при вас това няма да се получи….. Бог няма да ви даде спокойствие.

Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..