Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Една вечер около масата се проведе интересен разговор между членовете на едно малко семейство. Бе поставен интересен въпрос за разсъждение:

– Какво би подарил на Спасителя в знак на любов към него?

Главата на семейството потърка чело и каза:

– Няма нищо на света, което би било достойно за Неговата безгранична любов, но бих умил уморените Му и прашни нозе.

– А аз бих го покрила с най-хубавата завивка, за да си отдъхне, – добави майката с усмивка.

Само малкото момче мълчеше, гледайки замислено към тъмния прозорец.

– А ти сине, какво би дал на Исус? – попита бащата.

– Имам една играчка, която много обичам, плюшеното конче. Него ще подаря на Господа.

Майката и бащата се разсмяха.

Изведнъж се чу тропот. Някой хлопаше на вратата. Бащата стана и отвори. Всички се умълчаха.

Пред тях стоеше просяк. Дрехите му бяха мръсни. Тук там по тях се виждаха дупки. Краката му бяха немити кой знае от кога. Брадата му бе сплъстена, а очите гурелясали.

Бащата попита с отвращение:

– Какво искаш?

– Мога ли да пренощувам у вас? – със задавен глас попита просяка.

– Иди си, – смръщи вежди майката, – непознати не пускаме в дома си да нощуват.

Изведнъж момчето извика:

– Почакайте, чичко …..

Детето притискаше до гърдите си малкото плюшено конче, изтри сълзите си и подаде играчката си на непознатия.

Просякът излезе и вратата се затвори след него. Малкото семейство стоеше безмълвно.

Бащата и майката бяха навели глави и не смееха да погледнат сина си в очите.

В живота често изказваме красиви думи, но не ги прилагаме на дело. Тогава те превръщат в нещо празно и лъжливо.

Истинската любов и доброта се познава не по словата, а по проявлението им.

Дойде края на работния ден и всички се готвеха да си тръгват.

Телефона иззвъня.

– На кого сме потрябвали по това време, – недоволно измърмори Петров и натисна бутона:

– Да, моля.

– Татко, – Петров позна гласа на Милена, неговата по-голяма дъщеря, – когато тръгнеш към къщи на излизай на магистралата ……

Връзката прекъсна.

– Какво ли е станало? – изтръпна той, но чувството за безпокойство премина бързо.

Въпреки предупреждението Петров тръгна по магистралата. Бързаше по-скоро да се прибере у дома.

По пътя за в къщи трябваше много пъти да спира по една или друга причина. Опита алтернативни маршрути, но пак попадаше в задръствания.

– Така до в къщи ще пътувам цяла нощ, – раздразнен удари с ръка по волана.

Изведнъж му хрумна нещо, засмя се и продължи в противоположната посока.

– Днес има спортно събитие, в което участва внучката ми. Като ме види ще ми се зарадва.

Подтиснатостта и отчаянието бяха заменени с радост.

Разсъждавайки по въпроса, че че никакви пътища няма да го доведат до дома, го накара да се замисля за хора, които казват, че всяка път водят до Бог.

– Някои вярват, че пътят на добротата и доброто поведение ще ги отведе дотам, – размишляваше на глас Петров. – Други избират пътя на религиозните дела. Разчитането на тези пътища води до задънена улица. Има само един път към Бог. Не напразно Исус каза: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен“.

Когато Христос умря на кръста, Той отвори пътя към дома на Неговия Отец, към Неговото присъствие и реалния живот, който Той осигурява днес и във вечността.

Пропуснете блокираните пътища, които не водят до Бог. Вместо това се доверете на Исус като Спасител, защото „всеки, който вярва в Сина, има вечен живот“. А за тези, които вече вярват в Него, следват пътя, който Той е подготвил.

Родителите на Ана бяха искрено вярващи в Бога. Те никога не се съмняваха в Него. Каквото и да се случеше в живота им, те уповаваха на това, което бе написано в Библията.

Така възпитаваха и децата си.

Един ден Ана отиде при майка и ѝ каза:

– Искам да познавам Бог лично.

Майката се зарадва от желанието на дъщеря си и я упъти как да направи това.

Ана застана пред дървения кръст и взе „жертвеното агне“.

Изведнъж тя осъзна и тихо промълви:

– Ножът, това е моят грях и вина. Чрез тях аз съм предизвикала Неговата смърт, но пролятата Му кръв ме изкупва…….

Когато бе пред кръста на колене, бе ѝ напомни не само нейната греховност, тя изпита нещо ново. В нея се бе установи дълбок мир и увереност, че греховете ѝ са простени.

Ана заподскача, усмихваше се щедро и бе готова да прегърне всеки.

– Вече не съм отделена от Бога, – извисяваше глас тя, – но съм приета от Него. Защото моята жертва бе Божият Агнец, Който е моят Създател и стана мой Спасител.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!