Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

Това е столицата на Киргизия, която е била преименувана през 1926 г. в чест на родилия се там пълководец Фрунзе. Неговият баща бил молдованец, но тук е прекарал военната си служба.

Самата смяна на името от Бишкек във Фрунзе причинило редица неудобства на жителите на страната.

Причина за това е отсъстващия звук „ф“ в киргизкия език. За това киргизите  изговаряли новото име като „Прунзе“.
В града има улица „Интергелпо“, която на есперанто означава взаимопомощ.

Бишкек е единствената столица на страна от Централна Азия, в която е запазен паметник на Ленин. Правителството е обявило паметника за част от историята на страната и е приело специален закон за неговото запазване.

Преди 140 години в града са живеели не повече от 500 човека. А населението в града през 2014 г. е било приблизително един милион.

Интересното е да се отбележи, че градът до 1924 г. е бил аграрно селище.

Изменението на климата е вече толкова сериозно, че учените прогнозират, липсата на нормална и естествена смяната на сезоните. Това са заявили от канадските учени Робърт Скрайблер и Поло Беквит.

По техни данни, океанското течение на северното полукълбо вече се намира отвъд екватора.

По-нататъшното преместване ще доведе до това, че лятото и зимата на планетата ще си разменят местата.

Именно бариерата между двете океански течения поддържа ясното разграничаване между зима и лято.

Нарушението на този баланс ще доведе до климатична катастрофа, която може да доведе продоволствена криза.

Александър работеше като шлосер в близкото предприятие.

Една вечер той се връщаше у дома си след смяна с автомобила си. Наближаваше селото си. Наблизо имаше езеро.

Изведнъж пред него се изпречи момиче. То махаше с ръце пред фаровете на автомобила.
Александър спря колата. Подаде глава и попита момичето:

– Какво се е случило?

Момичето бе уплашено, а лицето му бе пребледняло.

– Наташа потъва …

Александър бързо слезе от колата и последва момичето. Свали дрехата си, където бяха документите му и скочи във водата. Той хвана давещото се дете за ръката и го измъкна.

– Нагълтало се е с вода, – каза Александър на застаналото момиче до него.

Той го разтърси и детето изхвърли вода през носа и устата си. Закашля се.

Александър качи бързо детето в колата си и го откара до болницата. Там веднага го прегледаха и му оказаха помощ.

Наталия, която едва не се удави, бързо се възстанови и скоро я пуснаха да си отиде в къщи.

– Какво правехте двете толкова късно край езерото? – попитаха другото момиче, което бе спряло Александър и бе поискало помощ от него.

– Бяхме решили да преминем по циментовата преграда, – каза смутено Таня, – но Наталия се спъна в нещо и падна във водата.

– Защо не го направихте през деня?

– Присмиваха ни се, че сме страхливи….. искахме да им докажем, че …. – и Таня се разплака,

– Ами ако Наталия се бе удавила?

Когато мокрото момиче дойде в съзнание и вече се чувстваше по-добре, Таня пристъпи към нея и я прегърна.

– Никога повече, чуваш ли, – каза настоятелно Таня, – нека се смеят.