Много християни твърдят: „Бог е в сърцето ми“. Това звучи като оправдание за всекидневния ни мързел. Е, то не идва от принцип „и така ще мине“, но това е по-скоро нежелание да се измъкнем от блаженството и удовлетворяването на собственото си тяло.
От къде се взема мързелът? Какво очаква ленивецът в бъдеще? Как да се избавим от порока?
Духовния мързел се опитва да се обясни, като му се приписват философски, социални и даже политически смисъл.
Самият мързел се проявява като вялост и бездействие.
Някои хора изглеждат външно „ефектно“. От тях се усеща мирис на скъп одеколон. Но когато стане дума за молитва, няма време, не достигат възможности, а и здравето нещо се обажда.
Нали молитвата  изисква поне малко усилие.
В семейства, където Бог и вяра се ограничават само до разсъждение за морала и нравствеността, Библията е само красива книга на лавицата, а ходенето на църква ритуал само по празниците, води до заразяване с духовен мързел. Той се прехвърля от родители на деца.
Ако продължава така, следващите поколения ще заменят Божието слово с популярно му изложение, което е добре илюстровано, а погледите няма да се насочват към Бог, а към хороскопи и предсказванията за поредната свинска, конска и не знам каква още година от китайския календар.
С мързела лесно може да се пребори човек, само да поиска. Мъдрия Соломон предлага следното: „Иди при мравката, о ленивецо. Размишлявай за постъпките й и стани мъдър.
Която, макар че няма началник, Надзирател, или управител,
приготвя си храната лете, събира яденето си в жетва.
До кога ще спиш ленивецо? Кога ще станеш от съня си?
Още малко спане, малко дрямка, малко сгъване на ръце за сън. Така ще дойде сиромашия върху тебе, като разбойник и немотия, като въоръжен мъж.“
Ленивецът можеш да стреснеш, когато му обясниш, че е бреме и не е нужен на околните. Кажи му, че постъпва глупаво и е лишен от разум, понякога и това може да го размърда.
В края на краищата, мързел води до „ужасен“ избор: да се отърве от необходимостта да мисли, да взема решения или сам да поемат отговорност за делата си.

Това е социално явление. Заинтересувах се от него, когато видях последствията от него в едно гробище. Много надгробни плочи бяха съборени и натрошени. Какъв е смисъла във всичко това и до сега не съм разбрала.
В медиите непрекъснато се разказват за актове на вандализъм. Повечето от тях са се появили спонтанно и на пръв поглед нищо не е предвещавало тяхното развитие.
В историята има множество проява на вандализъм. Именно за едно от тях искам да ви разкажа.
В продължение на много векове в Италия е съществувала легенда, че на дъното край малкия град Неми лежи огромен кораб на Юлий Цезар с баснословни съкровища.
Но едва през 30-те години на миналия век, италианците са информирали света, че легендата е получила своето потвърждение.
Във водата били намерени не един, а два кораба принадлежащи на скандалният император Калигула. Корабите били истински произведения на изкуството. Те били майсторски направени и богато украсени.
По заповед на Мусолини за съдовете бил построен специален музей, който трябвало да свидетелства за величието и могъществото на Древния Рим.
Но през 1944 г., войските на СС, отстъпващите под натиск на съюзниците, безсмислено изгорили тези огромни артефакти, лишавайки човечеството от доказателства за велика култура в история му.

Двама ученика дълго оспорвали идеите си. Единият смятал, че всичко в живота е предопределено, а другият твърдял, че човек сам твори своята съдба.
Не могли да стигнат до разбирателство, за това се обърнали към учителя си.
– Учителю, как смятате, кой от нас е прав? Аз мисля, че всичко в живота е предопределено и човек не може да повлияе на съдбата си.
– Прав си, – казал учителят.
– Но как така? – започнал да оспорва другият ученик. – Нима е така? Аз смятам, че човек сам твори своя живот. Ако всичко е предопределено, тогава какъв е смисъла на живота?
– И ти си прав, – казал учителят.
– Но как е възможно и двамата да сме прави? – попитал ученикът, който смятал, че е творец на живота си.
– Ти сам твориш живота си, а той е намерил предопределението на съдбата си, за това казах, че и двамата сте прави, – пояснил учителят.

Френският поет дадаист Тристан Тцара измислил “ метода на нарязването“.
При него текст на песен се нарязва на парчета с ножица. А получените фрагменти се използват за съставяне на нов текст, който много се отличава от изходния.
Тази техника е популяризирана от писателят битник Уилям Бероуз, които с нейна помощ е написал няколко романа. За разлика от дадаистите, Бероуз залепвал парчетата в нов текст не в произволен ред, а по смисъл.
Този метод на „нарязването“ е намерил широко приложение сред музикантите.
Например, по такъв начин са написани текстовете на някои песни на Дейвид Боуи. Водещият на Radiohead Том Йорк разбърквал в шапка редовете за написване на текст и ги използвал във всички песни от албума „Kid A“.

Живял един поет. Той пише стихове с дълбок философски смисъл. Носел своите стихотворения в различни списания и издателства, но те не ги публикували. Редакторите се позовавали на факта, че неговите стихове са в противоречие с гледната точка на обществото, че неговата поезия не подтиква към положителните и творчески мисли, а срещу тях и тези стихове няма да принесат полза, а само ще навредят.
Един ден поетът решил да излезе на улицата и да прочете стиховете си на минаващите. Той избрал един булевард, който вечерно време бил особено оживен и започнал да чете стиховете си. Около него се събрала тълпа. След няколко стихове между хората се породили оживени дискусии. Хората се разделили на две, едните защитавали стиховете, а другите ги отричали. В спора се намесил и поетът. Той започнал ревностно да защитава творенията си. Постепенно се отдръпнал на страни. Разбрал, че е дал повод на всеки да говори за нещо свое. Неговите стихове никой не запомнил.
И тогава на поетът дошла друга идея. Той се отправил в покрайнините на града, където живеели бедни хора, много от тях били неграмотни.
Застанал на един кръстопът и започнал да чете стиховете си. След известно време, той бил заобиколен от хора, които го слушали затаили дъх. Той продължил да чете и видял, че много от хората се просълзили. Когато свършил го аплодирали, дошли стиснали му ръката и му благодарили.
– Харесват ли ви стихотворенията ми? – попитал поетът.
– Стиховете ви са много красиви! – казали хората.
– А какво ще кажете за дълбокият им смисъл? – попитал поета, искайки да разбере публиката си.
– Ние нито едно стихотворение не разбрахме, – казали хората. – Ние и половината от тези стихове не знаем. Но думите в тях са красиви, гладко са свързани, в тях звучи музика. Дошъл си при нас и си ни донесъл тази красота. Толкова много си се старал за нас. И за това ти благодарим, че си го направил. На нас рядко ни обръщат внимание богатите и образованите, а ти дойде и ни донесе толкова много красота, благодарим ти.