Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.

В живота ни някои преживявания изглеждат доста жестоки. Въпроса е: Как се отнасяме към тях?

Славена имаше празник. Получи невероятно много подаръци от приятели, роднини и близки.

Всички бяха хубави, но най-силно впечатление ѝ направи букет от красиви розови цветя. Те бяха нежни и свежи, сякаш бяха току що откъснати. Но в тях се криеше нещо много повече.

– Какви са тези цветя? – попита Славена.

– Това са планински цветя. Те растат и цъфтят изключително върху скалите, където не се забелязва земя.

Славена нежно обгърна цветята и се замисли:

„Такива са и Божите цветя, които растат на скалисти места. Бог проявява изключително голяма нежност към тези, които растат на скалиста земя. Само в такова трудно за виреене място, Господ може да извлече нещо хубаво, добро и качествено“.

Изпитанията в живота ни служат не за нашето събаряне и унищожаване, а за изграждането ни.

Неуспехът може да провали работите на всеки, но той спомага за изграждането на човешкия характер. Такъв удар е най-голямото благословение за душата ни, която расте и се развива.

Бог изпраща трудности и непреодолими препятствия във всекидневието ни. Но бъдете сигурни, че истинската опасност и нещастие се крият в това, което можем да загубим, ако избягаме или се възмутим.

Бог изгражда и възпитава Своите достойни войни в планинската пустош при голямата скръб.

Хората са щастливи, защото решават да бъдат такива.

Навярно това ви се струва невероятно, но знам един човек, който бе преминал през много мъка и болка и въпреки всичко …

Нека започнем нашата история отначало.

Когато този човек бе на девет години майка му умря. Обичаше много да чете, но получи малко официално образование. Образовайки се самостоятелно през 1836 г държи изпит за адвокат.

Сестра му умря при раждане.

Беше само на 24 години, а имаше много дългове. Бе инвестирал в един магазин, но начинанието му не успя.

На 25 години загубва жената, която силно обичаше. Това го потопи в дълбока депресия. След три години, той предложи брак на друга, но тя му отказа.

На 34 загубва мястото си в Конгреса на САЩ.

Само един от синовете му доживя зряла възраст. Един от тях бе починал, когато е бил около 4 годишен, друг на 11, трети на 18.

Нима им а такъв човек? Кой е той?

Това е Ейбрахам Линкълн. Човекът, който през 1863 г. предложи на Конгреса да се чества един път в годината Денят на благодарността.

Въпреки своите недостатъци, скръб, депресия и разочарования, той избра да благодари на Бога и накара една цяла нация да направят същото.

Няма значение през какво сте преминали или в каква каша сега сте се забъркали, въпреки всичко изберете да благодарите на Създателя си.

Бе жега и непоносима горещина. Човеците се обливаха в пот, търсеха прохлада, но не я намираха. Не им стигаха ежедневните проблеми, с които се сблъскваха, а сега и това непоносимо бреме.

Антон в този зной по нищо не се различаваше от останалите. Той бе обронил глава и тежко дишаше.

Атанас също усещаше капризите на сезона, но изглежда това не му се отразяваше. Свирукаше си и весело крачеше.

Атанас забеляза оклюмалия се под дебелата сянка Антон и реши да види какво става с него. Приближи го и тъй като нямаше никаква реакция, попита:

– Антоне, лошо ли ти е?

– Какво очакваш в такъв слънчев потоп? – измърмори недоволно Антон. – Какво да скачам и да се радвам ли в тази непоносима пещ? Погледни ме целият съм мокър и едва дишам.

– Е, по-спокойно, – усмихна се Атанас, – топло е, но не е чак толкова лошо.

Антон повдигна глава, въздъхна тежко и каза:

– Чудя ти се, на теб жегата не ти ли влияе? Гледам те усмихнат и весел. Как го правиш това?

– Всеки ден правя едно от най-ободряващите упражнения, – засмя се Атанас.

– И какво е това ободряващо упражнение? – попита недоверчиво Антон.

– Прекарвам време в хваление към Бога, – отговори Антон.

– Хмм … Ти сериозно ли говориш?

– За теб е от жизненоважно значение да разбереш, че времето, прекарано в пълно поклонение на Бога, ще ти даде способността да устоиш на бурите в живота, дори и в жегата. Да хвалиш Господа всеки ден – под душа, докато се разхождаш или вършиш друга дейност, именно това ще ти даде възможност да погледнеш на ситуациите в живота си от друга гледна точка.

– За това ли ходиш с бодра крачка и весело сърце? – нещо бавно започна да се пречупва в Антон. – Аз си мислех, че като ходя на църква, нали там пеем, това е напълно достатъчно.

– Тогава си станал анорексичен християнин, – отбеляза Атанас. – Ако пееш само в неделя изпускаш най-хубавото от живота.

Антон все още гледаше приятеля си, но не искаше да се съгласи с него напълно. Виждайки реакцията му, Атанас продължи весело:

– Нима искаш да изпуснеш удоволствието да се очистиш от шлака в живота си, да се отърсиш от скръбта и да облечеше одеждите на хваление?

– Не знам, – уклончиво поклати глава Антон.

– Чуй това е най-великата размяна, която можеш да преживееш. Вместо пепел венец, миро на радост вместо плач, песен в замяна на унилия дух. И това е с цел да се наречем „дървета на правда насадени от Господа, за да се прослави Той“.

На Антон вече не му бе горещо, той бе готова да пее и прославя Бога!

Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.