Христос иска от нас да „бодърствуваме с Него“, забравяйки за своите убеждения.

В началото ние бодърствахме не с Христос, а за Него. В нашите ежедневни дела ние не бодърстваме с Исус, опирайки се на библейските откровения.

Нашият Господ се опитва да ни доведе до това, че ние заедно с Него да влезем в някакъв вид своя Гетсиманска градина, но ние не искаме и казваме:

– Не, Господи, не разбирам, защо ми е необходимо да минавам през този ужас.

Нима можем да останем будни с Този, Когото не можем да разберем? Как ще разберем Христос, ако решим да останем будни в Неговата Гетсимания, без да разбираме какъв е смисъла на това, което Той прави? Ние не знаем, как да бодърстваме с Него, привикнали сме само на това, че Той бодърства с нас.

Учениците обичаха Исус Христос със всичката си сила, но не разбираха, какво Той смяташе да извърши. В Гетсиманската градина те заспаха с мисли за собствената си скръб. Три години прекараха много близко до Исус, но накрая „Го оставиха и избягаха“.

„И те всички се изпълниха със Святия Дух“, това е казано също за тези ученици, но между първото и второто събитие се е случило чудо – смърт, Възкресение и Възнесение на нашия Господ, и изпълване на учениците със Святия Дух.

Исус каза: „И ще приемете сила, когато върху вас дойде Святия Дух“.

Това означава, че те са се научили да бодърстват с Него през целия остатък от живота си.

Бог от древни дни е поставил човека под ареста на закона, за да познае превъзходния път на вярата. Чрез закона човек може да познае само образеца на Божията святост и да види своя пълен провал благодарение, на който отрано е познал Божия път на вярата.

Бог и сега ни „заключва“. Нашата природа, обстоятелства, изпитания, лишения, всички те ни свързват и задържа под стража, докато не видим, че единственият изход за нас е Божия път на вярата.

Моисей се опитал със собствени усилия, лично влияние, дори физическа сила да постигне освобождението на народа си. Бог трябвало да го „заключи“ в пустинята за 40 години, за да го подготви за изпълнение на Божията работа.

Бог поръчал на Павел и Сила да проповядват Евангелието в Европа. Те слезли на брега и се отправили към Филипи. Били бити и ги хвърлили в тъмница. Те били „затворници“. Но те уповавали на Бога, пели Му химни в най-мрачния час от живота си и Бог ги избавил.

Апостол Йоан бил заточен на остров Патмос. Той също е бил „затворник“ за известно време. Но ако това не се било случило с него, днес нямаше да имаме откровенията и виденията му от Бога.

Може би и вие имате голяма скръб? Срещнали ли сте разочарование, постигнала ли вие горчива скръб или някаква незаменима загуба? Ободрете се! Вие сте „заключени“ временно от Бога.

Приемете своите мъки, представете пред Бога вашите грижи, дайте Му хвала. Всичко това ще „съдейства за добро“ и разберете, че всичко това прави Бог.
Вие получавате благословение, подкрепа и откровения от Бога, които по друг начин никога не бихте получили. И много край вас получават светлина и благословения, защото вие сте „заключени“.

В този живот заедно със скърбите и притесненията има много благословения и радост, които щедро ни е дарила Божията десница.

Помисли си, колко дарове приемаш като нещо естествено.

Всеки миг здраве, всеки час свобода, способността да виждаме, да чуваме, говорим , мислим или си представяме, всичко това са подаръци от Него. Даже способността ни да обичаме също е дар от Бога. Но най-важното е, че  Бог ни е подарил Христос.

С какво ще отговорим на Неговата любов? Това можем да обобщим с една дума: благодарност. Но как да му покажем нашата благодарност? Да му дадем част от това, което Той ни е дал.

Какво си направил в последно време, за да благодариш на Бога за всичко, което ти е дал и продължава да ти дава?

„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.