Много хора преминават през изпитания и трудности. Не всички проблеми са резултат от извършване на някаква грешка. Някои от тях се дължат просто на „живота“.

В такива случаи искаме да бъдем насърчаващи, да прегърнем страдащия срещу нас или да го потупаме по рамото, като му кажем:

– Всичко ще се оправи, не се тревожи.

Но не винаги се случва точно така.

Младена бе отчаяна и не знаеше какво да направи.

Обади се по телефона на Димитър, пастирът на църквата, която посещаваше:

– Митко, откриха ми рак…..

– Ще дойда де се видим, – спокойно каза Димитър.

Когато пристигна в дома ѝ, завари всичките ѝ пораснали деца. Пиеха кафе, обаждаха се по телефона. Обсъждаха ситуацията.

Сред този хаос Младена лежеше на леглото. Тя бе застинала в тиха скръб. Мъжът ѝ бе починал преди три години. Въпреки всичко до този момент тя се усмихваше, насърчаваше хората, помагаше им с каквото може, но сега бе отпаднала …..

Димитър седна до леглото ѝ. Искаше да ѝ каже нещо освежаващо, но не му идваше нищо наум. Цялото му обучение, опит и мъдрост, която бе почерпил от книгите се бе изчезнало.

Той се отчая. Чувстваше се неудовлетворен. Съзнаваше, че нещо трябва да направи за болната жена, но какво?!

Стана му тежко и той заплака. Накрая засрамен си взе довиждане с жената и си тръгна.

След няколко дни Младена му се обади по телефона и му каза следното:

– Пасторе, изглежда винаги знаеш точно какво да кажеш и как да постъпиш. Достатъчна бе загрижеността ти, която прояви към мен. Благодаря, че седна и плака с мен. Имах нужда от това.

Има моменти, когато не е нужно да казваме каквото и да е. Просто трябва да поплачем с човека, за да разбере, че някой се интересува от него и Бог не го е оставил.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Група младежи се бяха спрели под кестена и разискваха бурно.

– Говорим за „обстоятелства, над които нямаме контрол“, – горещеше се Камен.

– Така е, – съгласи се Симо. – Ето два кораба могат да плават в противоположни посоки при една и съща посока на вятъра в зависимост от уменията на кормчия.

– Но я си представете, че корабът отива към скалите, – предложи една примерна ситуация Дамян, – просто вятърът духа натам и кормчията нищо не може да направи.

– Някой по-опитен, – леко се усмихна Спиридон, – при същият вятър ще докара кораба до пристанището, защото знае как да насочи платната и за това вятърът го води в желаната посока.

– Именно силата на Божия мир, – категорично заяви Добромир, – ще ти даде възможност да насочиш кораба по курса сред объркания ни всекидневен живот.

– Кое може да отнеме този мир от нас? – попита Дамян.

– Навярно това, че допускаме да държим на своя „здрав разум“, – предположи Симо.

– Само, когато Бог ни докосне с Неговия мир и усетим любовта Му, сме сигурни в действията си, – констатира Данаил.

Младежите се съгласиха, че това е важен извод, с който всеки от тях трябва да се съобразява.

Денят бе студен, но в мола бяха дошли да пазаруват много хора. Млад баща едва се въздържаше да не удари сина си. Нервите му бяха опънати до краен предел.

– Сладолед! Искам сладолед! – крещеше малкото момче.

Сривът в средата на препълнения мол започна да привлича вниманието на купувачите, които бяха по-наблизо.

– Добре, – младият баща се опитваше да успокои сина си, – но първо трябва да купим нещо за мама.

Малчугана не искаше да чуе, каквото и да е. Той продължаваше неудържимо да иска своето:

– Нееее ……. Сладолед! Купи ми сладолед!

Към двамата се приближи дребна спретнато облечена жена. Обувките ѝ бяха в тон с чантата ѝ.

– Той е много импулсивен. Нахалството му няма граници, – с болка подчерта бащата.

Жената  се усмихна.

– Голямо наказание за вас е това малко момче, – съчувствено каза тя, – но не забравяйте, че той е все още малък и се нуждае от вас. Бъдете търпеливи и стойте близо до него.

Явно ситуацията не можеше да се уреди по магически начин. В момента, когато бушуваше истерията на детето, бащата трябваше да осъзнае колко е необходим на сина си. Нужно бе да стане състрадателен и милостив, бавен да се гневи и да изобилства с любов.

Взимайки пример от Господа, този млад мъж бе потребно да изпита състрадание към детето си, защото то е крехко и леко наранимо.

Често се проваляме, когато ни заливат вълни от неприятности, предоставени от този свят. В такива ситуации въпреки всичко ние имаме увереност в търпеливият, вечно присъстващ, изобилстващ с любов Отец.

Данаил бе малко момче, но се въртеше постоянно около възрастните, слушаше внимателно какво си говорят и се опитваше да разбере чутото. Доста често възприемаше буквално казаното за това, когато цитираше някой, чиято фраза му бе харесала, се получаваха доста комични, възбуждащи смях ситуации.

Един ден Данаил отиде при баща си и му се оплака:

– Татко, боли ме стомаха.

Баща му се засмя, погали го по главата и каза:

– Това е, защото той е празен. Май трябва да сложиш нещо в него ….

Този отговор задоволи малчугана и той отиде да яде. Резултата бе очевиден. След като се нахрани добре, болката изчезна.

Един ден у тях дойде чичо Михаил. Той бе много добър приятел на баща му.

Двамата разговаряха за какво ли не. Накрая Михаил сподели страданието си:

– В последно време много ме боли главата ….

Данаил наостри уши. Скочи пред приятеля на баща си и възторжено, леко намигайки му, каза:

– Аз знам причината за твоята болка.

– Така ли? – учудено завъртя глава чичото.

– Това е така, – Данаил погледна баща си тържествуващо и продължи, – защото тя е празна. Трябва да сложите нещо в нея…

Двамата мъже избухнаха в смях, а Данаил се смути и раздразнен от реакцията им, възмутено добави:

– Татко така ме посъветва, когато му казах, че ме боли корема …. и след като го напълних ми олекна.

Този път по лицата на мъжете пробягна само лека усмивка, а чичо Михаил леко докосна с ръка рамото на момчето и уточни:

– Това е бил добър съвет за твоя случай, но не и отговор на сходно изглеждащи като него.

Данаил засрамено наведе глава и се прибра в стаята си.