Петко въздъхна с облекчение:

– Най-после в Рая. Даже Всемогъщият ми каза: „Браво“. И то за какво? За това, че прекарах живота си в спорове с други хора, коментирайки видеоклиповете в YouTube.

Той радостно подскочи и продължи:

– Не бях сигурен дали тази работа ще е достатъчна, но както се оказа, моят Небесен Отец наистина оценява и одобрява времето, което прекарах, спорейки с хора, с които не бях съгласен в YouTube. Наистина им показах! Сега мога да прекарам вечността в Рая!

И Петко потри самодоволно ръце.

Не всички в Рая бяха съгласни с това отсъждане. Много от тях влизаха в славата и блясъка на Рая като се трудеха, давайки на бедните, утешавайки скърбящите и грижейки се за вдовици и сираци.

– Как може упоритите дебати на Петко с несъгласните потребители на YouTube, да бъдат достатъчни за толкова жадуваното „Много добре“, дори „Браво“?! – възмущаваше се един от тях.

– Бях лекар и спасявах стотици животи, – обади се друг, – а този …. справедливо ли е?

– И аз бях доброволец в приютите за бездомни през почивните дни, а този е спорил с хората онлайн за теология и политика!

Петко прие леко спорещите и попита:

– Ей, тази година анонимния сарказъм и дребните обиди май се броят за нещо, а?

След което се отправи към небесното имение, приготвено специално за него.

Ами тези хиляди дебатиращи онлайн, които влязоха във вечното проклятие, защото никога не чуха Евангелието от Петко?!

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

Преди много време и аз не знам точно кога, имало трима братя. Най-малкият Иван обичал да изрязва животни от дърво. Средния Петър обичал да си похапва, а най-големият Атанас да командва по-малките.
Случило се така, че изгорял домът им, а родителите им починали. Нищо си нямали. Нито дом, нито роднини, а трябвало да преживяват някак си.
Тръгнали братята към града, работа да търсят. Вървели през гората и се сетили за едно изворче наблизо, и решили да си пийнат малко вода от него, а там седял старец и си почивал.
– Накъде сте тръгнали? – попитал ги старецът.
– Тръгнали сме да си търсим работа, дядо.
– А какво можете да правите?
– Нищо, дядо, ние сме сираци. Нямаме дом, нито помощ от някъде.
– Добре, – рекъл старецът, – аз ще ви помогна, колкото мога. Ще живеете при мен като синове.
Отишли братята в дома на стареца. Намерили си работа. Избрали си красиви момичета и се оженили.
Трите свадби станали в една и съща година. Братята се отделили и заживели със съпругите си, а старецът отново останал сам.
Най-големият брат станал лидер. Започнал всички да командва. Забогатял бързо. Средният брат отворил собствен ресторант. Той също натрупал доста пари. Най-малкият брат се изучил за дърводелец. Често играчките, които правел от дърво раздавал безплатно. Изкарвал колкото да има за хляб.
Минали три години и старецът решил да посети братята.
Почукал на вратата на най-големия. Той не го познал, затворил  вратата под носа му, дори го нарекъл просяк. Почукал старецът на вратата на средния. Той също не го познал и не го пуснал в дома си. Най-накрая стария човек отишъл при най-младия. Вратата му не била заключена, който искал можел да влезе вътре. Иван също не познал стареца, но казал на жена си да сложи масата и нагостил дошлия. Като видял, че дрехите на старецът са много окъсани, поровил в шкафа и му дал една от по-новите си дрехи.
Старецът се разплакал:
– Не ме ли позна, Иване? – попитал старият човек. – Взех те с двамата ти братя. Настаних ви в дома си и се отнасях към вас като синове.
– Татко, – възкликнал Иван, – прости ми, че не те познах. Да си жив и здрав дълги години. Благодаряти за помощта, която ни оказа тогава, цял живот ще ти бъда признателен. Остани да живееш при нас. Имам две малки момчета, които няма да те оставят да скучаеш. А в края на седмицата ще идем с теб, да видиш братята ми.
– Бях при тях, Иване, – тъжно казл старецът.- Не ме пуснаха да прекрача прага им. Загубили са всякакъв срам. Освен пари, очите им нищо друго не виждат. Станали са безчувствени. Няма значение, има кой да ги съди.
На следващия ден се чуло, че домовете на двамата по-големите братя изгорели заедно със всичкото им имущество, а те едва се спасили със семействата си от огъня. Каквито били преди, такива си и останали. Заради неблагодарността им бързо дошла и разплатата.

Научно е доказано, че прегръдките стимулират психологическото развитие на детето. Детето, което често е прегръщано, хармонично се развита като личност. Децата в дом за сираци, лишени от нежна прегръдка, се развиват много по-бавно.
Необходимо е да се прегръщат не само малките деца, но и подрастващите. Не е задължително подрастващото момче да се притиска и целува, но една весела „борба“ с татко или по-големия брат е алтернатива на прегръдката. Този вид телесни контакт е задължителен за тийнейджъра.
Много повече от прегръдки се нуждаят подрастващите момичета. Те наистина имат нужда татко да ги прегърни или да ги притисне към себе си, макар и на шега понякога. Ранната сексуалната активност сред подрастващите момичета до голяма степен е свързана с остър недостиг на обич и прегръдки от бащата.
Кой може да каже, че ние възрастните не се нуждаем от прегръдка? Между съпруг и съпруга, които рядко се прегръщат може да възникне неразбираема нервност, раздразнителност. Така че, ако сте женени и сте имали неразбирателство по между си, попитайте се: От колко време не сме се прегръщали?
Ние с радост прегръщаме при среща приятелите си, здраво стискаме ръцете им, потупваме ги по рамото. А влюбените през цялото време се държат за ръцете.
Възрастните хора трябва да се прегъщат като децата, така че, ако живеете с майка, баща, баби и дядовци, лели и чичовци прегръщайте ги по-често.
Забелязали ли сте, че ако прегърнете човек изпаднал в истерия или разтърсван от силни ридания, той затихва и се успокоява.
Сега това е и научно обяснено. S-тактилните влакна дават сигнал към мозъка: Всичко е наред, обичат ме, приет съм, аз не съм сам.