Йонатан се отвърна от Бога, когато баща му умря. Местния равин не го успокои и той се почувства празен.

Когато се опита да се моли, тялото му се разтресе и той почувства, че започва да плаче.

– От къде дойде това?

Йонатан претърси цялата мрежа и попадна на „месиански“ уебсайт и когато разбра, че става въпрос за Йешуа (Исус), той отхвърли този вариант.

– Не искам да ставам християнин.

По-късно в Газа започна война и го извикаха на фронтовата линия.

Един ден, когато стоеше на поста си, забеляза, че връзката на обувката му се е развързала. Наведе се да я оправи и усети как през косите му мина куршум.

Дълбоко потресен от случилото се, Йонатан осъзна и каза:

– „Висша сила“ спаси живота ми.

Една нощ сънят му бе неспокоен и той видя мъж в бяла дреха, Който му протегна ръка и му каза: „Синко, твоите грехове са простени. Махни се от там“.

В последвалия го хаос, Йонатан забрави за съня. Но един ден го споходи предчувствие: „трябва бързо да се махнем от това здание“. И той веднага каза на другарите си:

– Бързо напуснете тази сграда!

Шест минути по-късно зданието бе обстреляно, а в стаята където спеше със своите другари бяха взривени ракетни гранати.

В следствие на това Йонатан бе силно травматизиран и прекара повече от година в болницата. Най-накрая си спомни съня си и мъжът в бялата дреха, Който му каза, че греховете му са простени.

Йонатан отново се разрови из интернет и разбра, че Йешуа е Месия. Тогава поръча да му изпратят Нов завет. На всеки в армията даваха само Стар завет.

Сам установи, че Новият завет е свързан със Стария. Той беше изумен:

– Колко ясно месианските пророчества в Стария завет сочат към Йешуа. Господ се е явил в съня ми и ме е спасил. Господи, помогни ми, ако си бил Ти.

Йонатан спа три дена, а когато се събуди каза на недоверчивият психиатър:

– Йешуа ме изцели.

Резултатите от прегледа показаха 98% възстановяване на мозъка.

Тогава Йонатан скочи и извика:

– Господи, аз съм твой!

След четири месеца бе освободен.

Сега е напълно здрав, възстановен и опростен. Йонатан е кръстен е Средиземно море и членува в Тиферетското обединение на Йешуа в Тел Авив.

Историята на Йонатан е живо доказателство, че Исус е жив и че Той донася изцеление и прошка на нашия свят, изпълнен с грях.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

Дотегнал му бе живота на Мартин и се обърна към Бога:

– Какъв е този живот? – силно се възмути той. – Отивам на работа, работя като вол. А съпругата ми само вечеря, сутрин закуска, а през останалото време безделничи, даже я мързи и да се облече. Къде е справедливостта, Господи? Ще разрешиш ли проблемите ми?

– Няма страшно, – успокои го Господ, – за мен няма нищо невъзможно. Просто ще разменя местата с жена ти, а после вие сами се оправяйте.

– Идеално, съгласен съм! Най-после ще си почина!

– Така да бъде, – тежко въздъхна Бог.

И така за Мартин започна нов живот.

Чистене, пране, закърпване на скъсания ръкав на сина му, който се бе катерил по дърветата. Миеше децата. Даваше им супа….

А вечерта малкият се развика:

– Трябва да идеш утре в училище, класната те вика …

Помагаше на децата да си научат уроците. А късно вечер, когато всички вече спяха, Мартин отиваше в кухнята да измие съдовете, които бяха препълнили мивката.

На пазара, по магазините ….. нямаше край. Мартин се мяташе като катерица нагоре, надолу ….

Той не можа да издържи дълго тази въртележка. Бе изминала едва една седмица, а той се чувстваше преуморен.

И тогава той отново извика към Бога:

– Боже, помогни ми! До сега не съм осъзнавал, че животът на един мъж е рай в сравнение с този на жената. Моля Те, върни всичко, както беше.

Господ се усмихна и му помаха с ръка ….

Беше обикновен учебен ден. На Тони съвсем не му се искаше да тръгне с училищния автобус. Та той беше силен и як младеж и вече можеше да кара кола.

Отиде при майка си и го удари на молба:

– Какво толкова ще стане, ако отида на училище с колата. Всички мои приятели го правят …

Накрая майка му отстъпи, но го предупреди:

– Внимавай как караш! Ти си още млад шофьор ….

Но Тони изобщо не я доизслуша, а изхвръкна въодушевен навън.

Той бе развълнуван от мисълта: „Ще карам колата и ще бъда свободен при придвижването си…“

Инцидента стана много бързо. Самият Тони не разбра как излетя от пътя. Наслаждаваше се на свободата си и се забавляваше, когато ….

Последното, което си спомняше бе възрастна жена, която много бавно пресичаше пътя. Усети удара. Предното стъкло се счупи и стъклата му се разхвърчаха навсякъде. Изведнъж започна да крещи и изгуби съзнание.

Внезапно се събуди. Беше много тихо. Полицай стоеше над него. Видя и доктора. Тони видя осакатеното си тяло, което бе цялото в кръв.

„Странно, – каза си Тони, – никаква болка не усещам. Ей, не ме завивайте през глава. Не мога да умра, не и сега. Та аз съм само на 17. Още нищо не съм видял от живота“.

Поставиха го в една кутия. Родителите му дойдоха да го разпознаят. Майка му едва се държеше на краката си. Всеки момент можеше да се строполи. А баща му изглеждаше невероятно остарял.

– Да това е нашия син, – казаха с много болка родителите му.

На погребението Тони видя всичките си роднини и приятели. Те го гледаха с тъжни очи, някои от тях плачеха.

– Моля ви, – Тони се опита да им каже, – измъкнете ме от тук. Всичко това е нелепо. Аз не съм мъртъв ….

Но никой не го чу. Всички около него се движеха някак странно потопени в мъката си.

– Не ме погребвайте. Имам още толкова много работа, – Тони отново се опита да привлече вниманието им. – Не ме заравяйте в земята. Искам отново да пея, да танцувам. Обещавам, ако ми се даде само още един шанс, ще бъда най-внимателният шофьор на земята…. Само един шанс …. Аз съм само на 17 години ….

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.