Момче се моли преди сън на Бога:
– Господи, моля те, направи така, че от днес Анкара да бъде столица на Финландия!
Майката изненадана от молитвата на сина си, загрижено го пита:
– Сине, какво се е случило?
Детето се почеса по главата и смутено каза:
– Така написах в контролното по география днес.

Върви Ники с баща си. Отдавна не са били така заедно, един до друг. Детето има толкова неща да сподели…., но някак си разговорът не върви. Вървят почти мълчаливо, а погледите им блуждаят наоколо.
Минават край едно училище. Бащата се обръща към сина си:
– Нали това е твоето училище? Харесва ли ти тук?
– Да, – смотолеви синът набързо и наведе глава.
Бащата връщайки се в спомените си назад, продължи с носталгия:
– Преди 20 години и аз учех тук.
Изведнъж момчето се оживи, очите му светнаха.
– Сега разбирам, – каза възторжено детето, – какво имаше в предвид директорът, когато каза, че такъв идиот като мен, не е виждал от 20 години насам.

Когато родителите отсъстваха, всичко оставяха на сина си. Та нали той беше по-големия. Неговото любимо занимание беше да се разпорежда в кухнята. Сам можеше да приготвя десерти, а понякога правеше и експерименти, които бяха доста сполучливи на вкус. Това бяха доста добри постижения за уменията на един младеж.

Веднъж той реши да се пошегува със сестра си и й предложи да изяде една лъжичка ванилия на прах.

Тя знаеше, че ванилията се използва при приготвянето на всички онези неща, които страшно много обичаше.

Той й даде първо да помирише. Миризмата й хареса.

Всичко в нея казваше: „Да“, докато я погълна…….горчивият вкус едва не я събори. Тя дълго плю и пи много вода, но натрапчивият вкус още дълго време стоеше в устата й. ……А изглеждаше толкова привлекателно, ароматно и разумно.

Така много неща са хитро прикрити и замаскирани, че на пръв поглед ни изглеждат разумни и с нищо не заплашващи. Трудно бихме ги забелязали, но последствията горчат и причиняват много болка и мъка.

Един човек откъснал узрял плод от високо разклонено дърво. Разрязал го наполовина и показал сърцевината на сина си.
– Какво виждаш? – попитал бащата.
– Няколко малки семенца, – бързо отговорил синът.
– Вземи едно от тях. Разрежи го и виж какво има в вътре в него.
– В средата няма нищо, – казало учудено момчето.
– Сине мой, – казал бащата, – вътре, където ти нищо не виждаш е скрит животът на това могъщо дърво. На плодовете му се наслаждават хиляди хора. Ако едно от тия семенца падне на добра почва, започва да расте и израства.
Така става с всеки християнин. Колко такива семенца умират, само защото и ние като това момче, не виждаме нищо в тях и не им придаваме значение. На колко добри идеи и пориви не позволяваме да се развиват, защото позволяваме с годините сърцата ни да загрубеят и изгубят чувствителността си.
Духовно израстване е необходимо на всеки вярващ. Духовният растеж започва от там, където под зоркия поглед на Бога, чувствайки неговото присъствие ние се отказваме от изкушенията и отчаянието в скръбта ни, за да изпълним волята Му.

По време на Втората световна война попитали едно дванадесет годишно момче:
– Колко често се молиш?
– Всеки ден, – казало момчето.
– Навярно постъпваш така, защото баща ти е на фронта?
– Не, той се върна в къщи. За това всеки ден благодаря на Бога, че се е върнал в къщи.
Приличаме ли на това малко момче? Не постъпваме ли като, деветте прокажени, които Исус изцели, но никой от тях не се върна да му благодари?
Ние трябва да благодарим на нашият Създател, но най- много за това, че Той изпрати Своя Единороден Син в света, като го предадена смърт, за изкуплението и спасението на човешкия род.
Призова ни от тъмнината в чудната Си светлина. Запали светилника на вярата в нас с елея на Своята милост, даде ни благодатта Си и прости греховете ни. Чрез Него имаме надежда за вечен живот в Христос. Предупреждава ни за грях, в който ние изпадаме поради слабост…….
Трябва да благодарим на Бога често, дори по-често, отколкото дишаме.