Бе вечер. От сирийската армия излетяха ракети срещу Израел. И се случи нещо неочаквано.

– Погледнете, една от ракетите промени курса си, – развика се изплашен един от военния екип, – тя лети навътре в Сирия.

– Какво става? – военните специалистите се развълнуваха сериозно.

Те смутени започнаха да преглеждат установките, от които се изстрелваха ракетите.

– Вероятно, прекъсването е било причинено от загубата на радарно заключване след изстрелването, – предположиха в разузнаването.

– Трябва да се отбележи, че израелските военновъздушни сили използват крилати ракети „ Далила “, – добави друг, – които са предназначени за борба с радарните системи и съдържат устройства за заглушаване на радар.

– Електронните противодействия, инсталирани в израелските крилати ракети навярно са били доста ефективни при неутрализиране на руските ракети, изстреляни към тях, – отбеляза един сирийски офицер.

– Може и така да е, – уклончиво поклати глава един полковник, – но забележете, само две от ракетите са неутрализирани от израелската защита, а най- малко четири са обезвредени на по-ранен етап.

Трябва да се отбележи, че това не бе първият път, когато Божията ръка изпращаше обратно ракети, за да паднат върху враговете на Израел.

През 2016 г. Русия изпрати усъвършенстваната противовъздушна система S-300 в Иран. Този ход предизвика голяма тревога в Израел, но равинът Нир Бен Артзи, виден духовен водач, успокои последователите си:

– Тези ракети, които могат да свалят практически всеки самолет, ще получат вирус в своите компютри и ще полудеят. Те ще взривят вътре в бункерите си. Ракетата ще взриви под тях.

Думите му се потвърдиха много скоро.

Няколко седмици по-късно ракета изстреляна от пускова установка S-300, не е успя да се запали. Ракетата падна обратно на пусковия си апарат и избухна вътре в бункера.

Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.

Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.

Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.

– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.

– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.

А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.

– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..

– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.

– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът,  качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.

– А до тогава …., – изпъшка Димо.

– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.

Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.

Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.