Денят обещаваше да е хубав, но Веско бе притеснен. Крачеше нервно в градинката пред църквата и от време на време размахваше ръце.

Видя го стария Добри, който бе постоянно в храма и все нещо вършеше, подреждаше или разговаряше с хората, които минаваха оттам.

– Веско какво те измъчва? – попита той младежа.

Веско сподели проблемите си.

Добри го изслуша, погледна го изпитателно и го запита:

– Ти молили се по този проблем? Потърси ли Божието ръководство, поиска ли Неговата помощ?

Веско наведе глава и призна:

– Не съм сигурен, че вече молитвата може да промени нещата.

– Какво, мислиш, че Бог не те чува? – Добри се напрегна.

– Погледни света, – махна с ръка Веско. – Мъчиш се, молиш се и какво?

– Ти служиш в тази църква, но със собствени сили, – укори го нежно Добри. – Така отхвърляш Бога и Неговата помощ.

– Но …, – възрази Веско и спря.

– Мнозина Го отхвърлят днес, – въздъхна Добри. – Те се мъчат да изградят живота си върху собствени схеми и мечти. Но Господ е нашата сила и защита. Той единствено осигурява единственото правилно подреждане на всичко, което християните се стремят да постигнат за Него.

Веско вдигна глава и се усмихна, а след това добави:

– Да, Той е крайъгълния камък на плановете ми и всичко, което върша.

Слънцето се показа зад облака и огря всичко наоколо.

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.

Бе сумрачно и тъмно. Облаците бяха слезли толкова ниско, че луната и звездите изобщо не се виждаха.

Славен седеше в стаята и размишляваше.

В последно време доста неприятни неща се бяха случили в живота му.

В обърканите му мисли се прокраднаха други, настойчиви и груби:

– Бог не се интересува от теб. Погледни колко месеци те е оставил в тези бъркотии. Колко несправедливо от Негова страна!

И Славен започна да се оплаква спонтанно:

– Тези на работното ми място, а и съседите се държат отвратително с мен. Те се оправят, а за мен не ги е грижа. Загубих си работата заради тези изострени отношения. Нямам достатъчно пари за да изплатя сметките си. Наистина Бог ме е изоставил.

Мърморенето идва много по-лесно, отколкото похвалата и благодарността.

Славен тръсна глава и извика:

– Напрегнат съм до краен предел, нямам повече сили. Моето положение е повече, отколкото мога да понеса.

Тогава Славен чу тих и нежен глас:

– Аз знам болката на сърцето ти. Претоварен си и притиснат, но Аз имам план за теб. Аз изработвам подробностите за твоето освобождение. Довери ми се.

Бог вижда, грижи се и е наясно в какво положение сме. И най-хубавото е, че не ни изоставя и в най-трудните ни моменти.

Когато Самуил прие Исус Христос за свой Спасител, той реши да се ангажира във всяка възможна дейност, за да угоди на Бога.

Самуил използваше само собствените си сили във всяко начинание и скоро енергията му намаля.

Разочарова се и едва не се отказа.

Все пак това се оказа повратна точка в християнския му живот.

От тогава Самуил се научи да казва:

– Господи Исусе, не мога, Ти никога не си казвал, че мога, но Ти можеш и винаги си казвал, че ще го направиш. Това е всичко, което трябва да знам.

Днес, ако сме изкушени да кажем: „Не мога“, можем да се вслушаме в Божието: „Но Аз мога“.

Тогава ние също ще бъдем готови за живота, който Бог е отредил за нас.

Нека благодарим на Бога, не само за Спасението, но и за силата, която ни дава да живеем във всеки един момент.

Пъстървата плаваше весело, когато забеляза мухата.

– Тъкмо навреме. Стомаха ми отдавна се обаждаше, – каза си тя.

Рибата захапа мухата и се закачи за въженце. Оказа се, че не може повече да плува свободно.

И тогава се започна битката. Хвърчаха пръски наоколо, но въженцето здраво държеше рибата. То се плъзгаше леко и пъстървата предусещаше, че я очаква нещо страшно.

Тя напрегна всичките си сили, откъсна се и побягна.

По същи начин това може да се случи и с нас. Човек се бори в средата си с примамките, на които се хваща.

Понякога може и да успеем да овладеем трудностите, но друг път ни идват в повече.

Трудно е на свободно плаваща риба да разбере, какво се случва с тази закачена на куката. Така и борбите, които водите, могат за тези около вас да изглеждат естествено и те погрешно да ги разбират.

Ако не сте усещали острия връх на куката и не ви е притиснала задушаващата паника за това, че сте в плен, по-добре дръжте гордостта си под контрол.