Добрите хора в селото построиха църква.

Постараха се, всичко съвестно направиха.

Не пожалиха сили си, нито пари си, нито труда си, …

Едно само не можаха да направят.

Сами да отидат на църковните служби.

Живот без борба няма, нито в природата, нито в благодатта.

В основата на физическия, психическия, нравствения и духовен живот е борбата на противоположностите. Такъв е животът, такива са и фактите.

Здравето е баланс между физическия живот и външната среда. И то се поддържа само в случая, когато имам достатъчно запас от жизнени сили, за да се противопоставя на влиянието отвън.

Всичко, което се намира извън моите физически сили, има цел да ме погуби. Това, което не ми е от полза, докато съм жива, разлага моето мъртво тяло на атоми. Ако имам достатъчно запас от сили за съпротива, ако мога да поддържам равновесие, ще бъда здрава.

Това е вярно и относно нашия разум. За да запазим здрав разума си е нужно да се борим и резултатът от тази борба ще бъде равновесие, което се нарича мисъл.

Същото става и в сферата на нравствеността. Всичко в мен, което не е наследило природата на добродетелите, е техен враг.  Ще мога ли в тази борба да победя и да явя истинската добродетел, зависи от моите морални устои. Щом започна да се боря, което засяга това, аз започвам да се държа морално. Няма човек, който би се държал добре  просто, защото не може по друг начин да постъпва. Добродетелта е качество, което се придобива.

Така стоят нещата и с духовността. Христос е казал: „В света ще имате скърби“, т.е. всичко, което не е духовно ме води към гибел “ ….дерзайте, Аз победих света“. Трябва да се науча да надделявам над това, което ми се противопоставя и по такъв начин, да възстановя равновесието на святост, а след това при среща на превратности, аз ще имам причина за радост.

Святостта е налице, когато моя дух и Божия закон в своя най- висок израз – Исус Христос, се намират помежду си в равновесие.

Със всички сили до края на живота ни тук на земята трябва да пазим, поддържаме и развиваме първата си ревност.

Много от нас са я загубили и не са могли да си я върнат.

За това е нужно постоянно да помним смъртта. И ако душата отчасти е готова за смърт, не се бои от смърт, но идва в смирение и покаяние, забравя за всичко светско, поддържа ума си без да  се разсейва в Словото и усърдно се моли.

Който помни смъртта, той не е привлечен от света, обича не само ближния, но и враговете си. Послушен е, въздържан, чрез това съхранява в душата си мир и настъпва Божията благодат.

Ако чрез Святия Дух познаеш Бога, тогава душата ти ще се зарадва в Господа и ти ще Го обикнеш.

Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….

Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!