За Милен бе болезнено да гледа как баща му си губи паметта.

Деменцията бе жестока. Тя отнемаше всички спомени на хората, докато не остане нито един.

Една нощ Милен дълго и неспокойно се въртя в леглото, докато заспа.

И сънува сън.

В ръцете си държеше малък сандък със съкровища.

– Всички спомени на баща ти са съхранени тук, – чу в съня си глас. – Сега ги пазя, но един ден ще му ги върна.

Милен се събуди.

Той бе сигурен, че Бог го беше утешил за баща му чрез този сън.

През следващите години, болният не знаеше кой е Милен, но младият мъж си казваше:

– Татко, болестта ти е временна. Тъй като си Божие дете, един ден ще бъдеш възстановен завинаги.

Заради Бог и Неговите обещания можем да изберем да не падаме духом.

Дори когато страдаме, можем да живеем всеки ден с вяра, разчитайки на силата Му да ни обнови.

Дичо днес срещна един бездомник. Той му даде последните си пари и му каза:

– Исус те обича. Той наистина те обича.

Малко по-късно Дичо бе блъснат от кола.

Той искаше да достигне до повече хора, така че в един неделен следобед, опитвайки се да помогне на човек в нужда, Бог му даде начин да достигне до света.

Въпреки, че Дичо не бе проповедник, той се стремеше да разказва на другите за Исус.

Единствената му цел бе изпълни задачата, която Господ Исус му даде. Да свидетелствува за добрата вест и за Божията благодат.

Добрата новина за прошката и новия живот в Исус е твърде добра, за да не я споделим с другите.

Някои вярващи са по-умели в обяснението на Евангелието от други.

Но с помощта на Светия Дух всички, които са изпитали променящата живота им сила, могат да разкажат своята история за Божията любов.

Велко бе изпаднал в безизходица. Бе обезсърчен. Чувстваше се безсилен.

Дядо Стефан го погледна и го предупреди:

– Отчаянието може да бъде опасен сезон, но то е време и за развитие. Време, в което се учим да се доверяваме на Бог, да се облягаме на Неговото Слово, да разчитаме на Неговите пътища. Изборът е твой.

– Лесно е да се каже, – навъси се Велко, – но как да избера мъдрия път.

– Облекчението ще дойде, това е Божието послание за теб, – насърчи го дядо Стефан.

– Чувствам се унищожен в тази борба, – въздъхна Велко.

– Тогава нека Бог отприщи силата си в теб, за да се изправиш срещу това, – пожела му старецът.

– Де да можеше всичко да е толкова лесно, – гласът на Велко звучеше не много обнадеждаващо.

– Измести фокуса си от предизвикателствата и размишлявай върху силата на всемогъщия Бог, – плесна с ръце старецът.

Студът яко хапеше, но Андрей си играеше навън в снега.

Дрехите му се намокриха и замръзнаха. Краката и ръцете му изтръпнаха от студа, но той не обръщаше внимание, играта го бе завладяла.

По едно време се усети и изтича у дома.

Майка му премахна замръзналите пластове по него. Уви го в топло одеяло и го постави до печката, като му подаде чаша с горещ шоколад.

– Толкова е хубаво, – възкликна Андрей. – Истински комфорт.

– Какво според теб означава думата комфорт? – попита го майка му.

– Удобство, – Андрей изстреля първото, която му хрумна.

– Не съвсем, – поклати глава майка му.

– А какво още? – попита нетърпеливо Андрей.

– Думата комфорт означава „да дадеш сила или издръжливост“ или „да успокоиш по време на страдание или стрес“.

– Интересно, не знаех, – каза замислено Андрей.

– Запомни, – започна да го наставлява майка му, – Бог може да бъде твоята утеха в студеното и хапливо време на живота. Божията любов, изпратена чрез обещанията Му, е покривало от надежда. Подобно на топъл юрган, има парче от Божието Слово, в което можеш да увиеш сърцето си, когато днешните ветрове станат много студени.

– Не е ли чудесно, – плесна с ръце Андрей. – Божията светлина ме заобикаля. Божията любов ме обгръща. Божията сила ме пази. Божието присъствие бди над мен. Където и да съм, Бог е с мен.

В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.