Древните индиански племена от Южна Америка използвали картофите не само за храна, но дори им се покланяли в продължение на много години.

Преди картофът да стане известен на готвачите, французойките украсявали с него косите си и правели букети от него.

Дълго време в Германия не знаели, че картофът е полезен. Сред екзотичните растения в дворцовите цветни лехи, цвета на картофа се смятал за небивал разкош, но на никой не му идвало на ум да разкопае земята около растението и да събере корените му за храна.

В много страни картофите не се изкоренявали, за да се използват грудките им за храна, а се отглеждали заради зелените плодове, които съдържали семена.

Ето защо селяните го наричат „дяволската ябълка“ и отказват да го ядат, а в много европейски страни дори са известни „картофените бунтове“.

В Европа картофът получил признание, когато станал мощно оръдие в борбата срещу скорбута.

Пророчицата на Троя предупреди старейшините на града да не се доверяват на гърци, носещи подаръци. Тогава Касандра правилно е казала:

– Изгорете Троянския кон.

Вместо това, старейшините приеха дара. Е, знаете как продължава останалата част от тази старата история.

По същия начин цар Езекия неразумно показа на своя враг всичките си съкровища и запаси, което доведе до плячкосване на градът малко по-късно.

Това не се случи за една нощ, но задейства процес, чиито семена на унищожение бяха внимателно засаждани с течение на времето.

Мир, състрадание и загриженост звучат прекрасно. Кой би ги отхвърлил?

Мъдрият човек обаче си спомня правилото: „Рискът е за купувача“ и че купувачът трябва да се пази. Продавачът на стоката може да постави под съмнение почтеността на устоите на страната. Той подхранва фалшиви илюзии как мирът може да победи.

Човек може да почисти външността на чашата, но вътре остава пълно с мъртвешки кости.

Когато предупрежденията, в които има напътствия, не са приети, те стават начало за унищожение.

Това е истина, която никой не отрича напълно, но и никой не вярва изцяло.

Ако беше повярвана, много опустошителни възгледи в миналите векове щяха да бъдат предотвратени. Народи и градове щяха да живеят в благоденствие, но сега са потънали в разруха.

Такъв мед е балсам за черния дроб. Той се препоръчва при затлъстяване, заболявания на бъбреците и пикочния мехур.

Ето как можете да си направите такъв мед.

Отрежете дръжката на тиквата. Почистете я от семената, като я разделите на две части. Не забравяйте да оставите и малък отвор, от който ще изкарвате меда.

След това напълнете тиквата със захар. Сложете срязаните части една върху друга и ги поставете в купа, за да ви е по лесно по-късно да извадите меда. Дръжте купата на хладно място, докато кората стане мека.

Изчакайте всичката захар да се разтвори в тиквения сок. Така полученият мед изваждаме с лъжица в подходящ съд.

Върху кората на тиквата може да се появи малко плесен, но това не бива да ви притеснява. Просто я отделете. От захаросаните парчета на тиква можете да си направите каша или да ги изпечете.

Тиквеният мед се съхранява в хладилник. От него можете да се яде по всяко време, колкото си искате .

Ако искате да запазите меда за по-дълго време, можете да го преварите, докато се сгъсти, но  тогава ще загубите част от полезните вещества, които тиквата е предала на сока.

Родината на тиквичките е Мексико, но индианците ядели само семената им.

В Европа като декоративно растение тиквичката е известна от XVI век. През ХVIII век италианците първите започнали да използват недозрели тиквички в храната си.

Тиквичките съдържат много калий, желязо, витамини С, РР, както и някои витамини от група B.

В Северна Америка, Германия и Италия това растение се нарича тиквичка, а в скандинавските страни – скуош.

В Египет от тиквички, домати, лук и чесън се прави специален сос.

Най-дългата тиквичка е отгледана от Гардиал Канвал Сингх през 2005 г. Дължината на тиквички е била 2,39 м.

Историята на този човек, който се казва Савадаго е започнала в далечната 1974 г., когато той решил да помогне на своята страна Буркина Фасо да преживее сушата.

Заради нея повечето от жителите били принудени да  отидат другаде да живеят.

Но Савадаго решил да използва древен метод за обработка на почвата с помощта на компост, вода и семена.

Освен това той обикалял цялата страна на мотоциклета си и учел другите хора на своите умения.

След 40 години повече от 3 милиона хектара пустиня, чрез усилията на Савадаго и неговите помощници, се превърнали в плодородна почва.