Даниел караше семейството си до едно непознато място. Внезапно той отбеляза:

– Странно, указанията на GPS изглеждат грешни.

След като колата навлезе в магистралата, указанията бяха:

– Излезте и пътувайте по еднолентов път, успореден на този.

Въпреки, че не виждаше никакви забавяния и пречки по магистралата, Даниел заяви категорично:

– Ще му се доверя. Може да е прав.

След десетина километра движението по магистралата се забави и почти замря.
Там имаше някакво строителство.

А еднолентовият път осигуряваше нормално движение.

Даниел се усмихна и каза:

– Не виждах какво има напред, но GPS можеше.

– Точно, както Бог може, – обади се малката Мариела.

– Така е, – съгласи се Доротея съпругата на Даниел, – знаейки какво предстои, Бог ни показва каква промяна трябва да извършим.

Господ ще ръководи и нашите стъпки, докато пътуваме по пътищата на живота.

Можем да Му се доверим, защото Той вижда много по-напред от нас.

Единственото условие е да се подчиним на неговите указания.

Стефка получи двойка раци. Тя напълни стъклен резервоар с пясък, за да могат животинките да се катерят и копаят. Наля вода. Вътре постави протеини и зеленчукови остатъци от вечерята.
Рачетата изглеждаха щастливи.
Но един ден се случи нещо шокиращо.
Стефка погледна към импровизирания дом на рачетата и извика:
– Няма ги! Изчезнали са!
Търсиха ги навсякъде, но нямаше никаква следа от тях.
Един приятел на семейството на Стефка предположи:
– Сигурно са се скрили в пясъка.
– И кога ще се покажат? – попита нетърпеливо Стефка.
– След около два месеца.
– Два месеца?! – възкликна Стефка. – Какво ще правят толкова дълго под пясъка?
– Изхвърлят своите екзоскелети.
Минаха двата месеца и измина още един, но рачетата не се появяваха.
Стефка се разтревожи сериозно:
– Може да са умрели.
– Почакай, – посъветва я баща ѝ, – може би ще се появят по-късно.
Колкото повече чакаше, толкова по-нетърпелива ставаше Стефка.
Най-накрая тя видя признаци на живот и за нейна голяма радост, рачетата излязоха от пясъка.
В периоди на чакане, когато изглежда, че нищо не се случва, знайте, че Бог не ни е забравил.
Тъй като Светият Дух ни помага да развием търпение, можем да знаем, че Той е Даващият надежда, Пазителят на обещанието и Този, който контролира бъдещето.

Сашо бе отгледан в християнско семейство. Баща му и двамата му братя загинаха в самолетна катастрофа.

От тогава Сашо бе спохождан от съмнения относно християнството.

Малко преди да навърши двадесет години той бе загубил вярата си.

Сашо стана известен комик и блудник. Затъна в разврат и се отдаде на алкохола.

Една студена зимна сутрин той се прибираше в къщи.

Един непознат мъж му даде Нов Завет джобен формат.

Сашо разгърна страниците му.

В една от забележките пишеше:“ Който се бори със безпокойството трябва да прочете Матей 6:27-34 от Проповедта на планината на Исус“.

Той веднага отгърна там и прочете:

„27 И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?
28 И за облекло, защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат;
29 но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.
30 Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци?
31 И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?
32 (Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.
33 Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.
34 Затова, не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери“.

Тези думи разпалиха огън в сърцето му.

Той стоеше на улицата в студа и четеше Проповед на планината.

От този момент животът му корено се промени.

Такава е силата на Писанието. Библията е жива. Тя не прилича на никоя друга книга.

Божието Слово е по-остро от всеки меч с две остриета. То „прониква до разделянето на душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето“.

Писанието притежава мощна сила. То променя и води до духовна зрялост.

Нека го отворим и да го четем на глас, като молим Бог да запали сърцата ни.

Той обещава, че думите, които е изрекъл, „няма да се върнат при [Него] празни, но ще изпълнят това, което [Той желае] и ще постигнат целта, за която [Той] го е изпратил”.

Иван заедно със семейството си току що се върна от почивка. Дали изобщо си е починал? Не не беше.

Не напразно той си спомни фразата: „Почивката е родителство, но някъде другаде“.

Ето само един ден от тяхната почивка.

В неделя цялото семейство реши, вместо да отиде на църква, да излезе на разходка сред природата.

– И без това в нито една от църквите в района няма богословска чистота, която изисквам, – каза си Иван, въпреки, че се чувстваше малко гузен.

Съпругата на Иван Рени предложи:

– Хайде да отидем до водопада с колата, той е едва на тридесет минути от тук.

– Не искаме да седим в тъпата кола, – разбунтуваха се децата.

Накрая решиха да тръгнат пеша, но мърморенето продължи. Момчетата се сбиха.

На Рени и дойде много и тя извика:

– Стига! Да се прибираме. Това вече не е забавно.

– Отиването до водопада бе твоя идея, никой от нас не искаше това, – напомни ѝ Иван.

Можете да си представите какво стана тогава. Всички се скараха, но въпреки всичко продължиха да вървят към водопада.

Спряха на него само, за да направят принудителни усмивки за няколко снимки, които по-късно щяха да поставят в семейния албум.

По обратния път се сдобриха.

Следобеда прекараха на басейна.

Всичко бе добре до момента, когато Рени се спусна по водната пързалка и слезе от нея, стискайки лявата си ръка.

– Какво ти е, – попита загрижено Иван.

– Малкият ми пръст влезе в някаква пукнатина, като се спусках надолу, – хлипаше Рени.

Бе станало доста лошо, кокалчето бе извадено от ставата.

Четиримата още мокри бързо се облякоха и тръгнаха с колата към Бърза помощ.

Докато докторът наместваше ставата на Рени, Иван се опитваше да ободри децата в колата.

След три часа се прибраха изтощени.

Бяха забравили да затворят вратата и тя зееше широко отворена.

Бунгалото, в което бяха отседнали бе в гората, за това заспаха със страх.

– Ами ако вътре се е намъкнало някое горско създание, – мърмореха момчетата, докато уморени затвориха очи.

А после иди вярва, че почивките били много релаксиращи.

Бе 1708 година. В Англия се роди Уилям Гримшоу. Той израстна в християнско семейство, но докато учеше в колежа възприе светския начин на живот.

Въпреки всичко той стана пастор заради добрата заплата, но прекарваше много време в игра на карти, лов, риболов и пиене.

Един ден в неговата църква се случи трагедия. Млада жена загуби бебе то си.

Гримшоу я посъветва:

– Забавлявайте се и забравете мъката си.

Разочарован от съвета си Уилям си каза:

– Какъв сляп водач съм на слепите?!

По това време почина и жена му и той потъна още повече в отчаяние.

Тогава се зае да изучава Словото и започна редовно да се моли, търсейки Господа.

Животът му се промени. Все повече хора, които го слушаха, посвещаваха живота си на Исус.

Гримшоу се оттегли в едно село, където повечето хора бяха безразлични към Евангелието.

Той повери живота си на Христос и проповядването му придоби сила.

Хората започнаха да се стичат в църквата. Неговите послания бяха белязани с практични илюстрации, но основно проповядваше Христос.

Поглеждайки назад Уилям съжаляваше:

– Колко малко съм направил за Исус, но … радвам се, че Той толкова много е направил за мен.

Гримшоу където и да отидеше носеше огъня и разпалваше душите на хората.

Уилям е пример за това как Бог може да промени един живот.

Помолете Го да преобрази и вашия.