Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.

В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.

Боби и Рени се разхождаха. Той бе на шест, а тя на три години. Те бяха брат и сестра, които израснаха почти заедно.

Внезапно върху Рени се нахвърли голямо куче.

Боби инстинктивно застана пред нея, предпазвайки я от свирепата атака на огромния звяр.

Резултатът бе двадесет шева на лицето на Боби.

Когато го питаха:

– Защо го направи?

Той се усмихна и отговори:

– Много обичам сестра си. Ако някой трябваше да умре, мислех, че това трябва да съм аз.

Пластичните хирурзи помогнаха лицето на Боби да заздравее по-бързо.

Сестра му бе дълбоко признателна за защитата му.

Тя казваше:

– Брат като него е нещо невероятно. Той е чудесен и мил. Аз много го обичам.

В идеалния случай членовете на семейството ни наблюдават и се грижат за нас.

Истинските братя се намесват, когато сме в беда. Те са до нас, когато се страхуваме.

В действителност дори нашите най-добри братя са несъвършени. Някои от тях ни нараняват.

Имаме един брат, който винаги е на наша страна, Исус.

Христос, като акт на смирена любов, се присъедини към човешкото семейство, споделяйки нашата „плът и кръв“ и ставайки като нас, „напълно човек във всяко отношение“.

Ние наричаме Исус наш Спасител, Приятел и Цар. И всяко от тях е истина.

Но Исус е и наш брат, който е преживял всеки човешки страх и изкушение, всяко отчаяние или тъга.

Той стои винаги до нас.

Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.