Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.

Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.

Нестор дойде в града да си търси работа. В селото, където живееше с родителите си нямаше от къде да изкарва пари.

Малкият цех, който бяха открили в селището преди три години, го разтуриха и Нестор остана без хляб.

Младият мъж бързо намери работа, а за квартира реши да пообиколи повече места. Хареса си една стая с легло и маса. И наемът го устройваше.

Новият му дом се нуждаеше от ремонт и Нестор реши:

– Като взема първата заплата, непременно ще подобря условията си на живот. Ще облагородя това мазе.

Речено-сторено. В ремонта Нестор вложи много сили и средства. И когато трябваше да се наслади на всичко постигнато, хазаина му дойде и му каза:

– Съжалявам, но трябва да освободите квартирата. Брат ми идва и ще живее при мен, а аз нямам друга стая, която да му предоставя.

Нестор застана объркан и нещастен в средата на ремонтирания си дом.

– Каква излезе тя? На какво се надявах, а какво получих?

Ако желаем само материално да устроим живота си, забравяйки за основната си цел тук на земята, ще стигнем до положението на този нещастен човек, прекарал времето си в ненужен ремонт.

Трябва да мислим за периода, когато ще напуснем този свят и е нужно да го използваме така, че да не съжаляваме за пропуснатите моменти.

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.