През есента състоянието на Дора се влоши. Треската се засили и тя започна да отпада. Ники се опитваше да готви, да се грижи за сина им и да ходи на работа.

Веднъж Славка им дойде на гости, за да види Дора и  да ѝ предложи да се премести при нея на село. Там лекарят живеел на близо и много често ги посещавал. Е, Ники оставаше, защото ходеше на работа, но тя и детето можеха да заминат.

– Не искам да се разделям с Ники, – в очите на Дора проблесна страх от раздялата.

Когато Славка си тръгна, попита мъжа си, който я придружаваше:

– Защо според теб отказа?

– Това се нарича любов, въпреки че любовта не винаги е в твой интерес.

Славка го погледна изпитателно:

– Ти сигурно знаеш това по-добре.

Той беше оставил богатите си родители и се беше оженил за нея, бедното момиче, чийто родители едва свързваха двата края.

Месец по-късно, когато Славка и Дора бяха останали насаме, Дора сподели:

– Оказва се, че се иска повече сила и смелост, отколкото имам, но нищо не мога да направя. Лекарят забрани да се любим, но ние го правим. Ако не съм с него и не се грижа за дома, мога да го загубя.

С трезвия си селски реализъм Славка заключи:

– Може да е по-добре да го загубиш, иначе ще погубиш себе си.

След три седмици погребаха Дора.

Една възрастна жена, забелязала, че петел ѝ винаги кукурига преди изгрев слънце. Поради това стигнала до заключението, че слънцето изгрява само защото петела ѝ кукуригал.
Когато петелът умрял, тя побързала да го замени с друг, защото много се страхувала, че на следващата сутрин слънцето без петел няма да изгрее.
Един ден жената се скарала със съседите си. Тя напусна селото с петела и се преместила на друго място.
На следващата сутрин петел изкукуригал и малко по-късно слънцето започнало бавно да се издига на хоризонта. Тя отново се убедила, че слънцето се издига само заради нея, а предното село, където е била, все още тънело в тъмнина. Нищо, те сами са си го направили!
На старата жена ѝ било много интересно, защо селяните не идват при нея с молби, да се върне в селото с петела си.
Тя си обяснявала това с тяхната упоритост и глупост.

Това се случило късно вечерта в едно индийско село. Един селянин отишъл да посети болен съсед на няколко мили от дома си, а на връщане било съвсем тъмното. Там, от където минавал, имало много змии, затова селянинът се страхувал да върви в тъмното. „Ами ако в тъмното настъпя змия?“ – мислел си човекът, треперейки като си мислел за тези ужасни създания.
Изведнъж, в несигурната светлина на луната селянинът видял нещо голямо, свит в средата на околовръстния път.
– Това е змия! – извикал бедния селянин и започна да се движи в кръг. – Помощ! Помощ! – викал той. – Змията ще ме убие!
Случило се така, че на близо имало и друг човек, който чул виковете му. Той бързо се завтекъл на помощ.
– Какво се е случило, приятел? ​​- попитал го той.
– Виж! Виж! – Извика селянинът, сочейки към предполагаемата змията. – Това е змия!
Човекът бил с фенер. Той предпазливо се приближил до онова, което лежало на пътя, вдигнал фенера и погледна под краката на селянина. На пътя имало навито въже, някой го бил изпуснал на пътя.
– Приятелю, по-спокойно, – каза човекът – Няма змия, само едно навито въже. Страхът ти е изиграл лоша шега!
Колко пъти сте взели намотано въже за една отровна змия, готвеща се да ви отнеме живота? Ти започваш да тичаш наоколо, оставяйки всичко на страха, лишаваш се от увереност и спокойствие, но в действителност е трябвало просто да погледнеш по-отблизо в краката си и да се увериш, че това е само една илюзия. Този страхът ви лишава от жизненост, сила и увереност. Той не ви позволява да се движите напред и да се развивате.

През ноември 1992 г. фермер, който живеел близо до село Хокс, графство Софолк, Великобритания, работейки в полето си загубил чука. Той помолил Ерик Лаус да му помогне да го открие с помощта на метален детектор.
При търсенето са натъкнали на далеч по-интересни неща: 24 бронзови, 14191 сребърни и 565 златни монети, плюс стотици златни и сребърни лъжици, бижута, и статуи датиращи от Римско време.
Според законодателството на Великобритания, така нареченото „Хосноско съкровище“ било обявено за национално богатство.
В тези случаи правителството на Англия изплаща на намерилия съкровището пълната стойност в парично изражение на откритото. Така фермерът и Ерик Лаус получили обещетение от 1,75 милиона английски лири.
Сега това съкровище се намира в Британския музей.
А чукът так и не бил намерен. Че на кого му е потрябва този чук сега, след всичко, което се е случило?

Николина дала две годишната си дъщеря на свекърва си на село. Детето имало нужда от чист въздух и малко разнообразие, пък и възрастната жена много настоявала да ѝ погостува.
След седмица бабата разтревожено се обажда по телефон:
– Детето е болно!
Час след първото обаждане възрастната жена вече успокоена отново се обажда по телефона:
– Всичко е наред, но бихте ли си изхвърлили котарака нанякъде?
Бабата била в паника, докато момиченцето било при нея нито един път не се изходило по голяма нужда…. Едва по-късно жената разбрала, че момиченцето се е изходило, но заривало внимателно акото си в пясъка.
Чичи Вася, така се наричал котаракът им, няма на лошо да научи детето…..