Водопадът Хукоу е най-големият на Жълтата река и е вторият по величина в страната след водопада Хуангуошу.

Неговата височина е над 20 метра, а ширината му се мени от 30 до 50 метра през сезона на наводненията.

Жълтата река достига планината Хукоу. След това рязко се стеснява и се втурва надолу през малък проход, увеличавайки скоростта си.

Както реката, така и водопадът също е жълт, заради голямото количество пясъчни примеси.

В края на пролетта или началото на лятото настъпва сезонно намаление на водите на реката. Скоростта на течението ѝ пада, а пясъка се утаява на дъното.

В този период Хукоу за малко остава чист.

Този сезон се оказа лош за футболния местен отбор. Един от защитниците в отбора каза:

– Ние сме по-добър отбор от това, което показахме в шампионата.

Така е и с нашият християнски живот.

Осъзнаваме ли, че Бог гледа резултатите, които отчитаме? Той вижда лошите неща, които сме казали, неправилните решения, които сме взели и грешните постъпки, които сме извършили.

Бог с право може да ни осъди, но за наша радост той не записва недостатъците ни в специална изобличителна книга.

Бог ни обича и за това изпрати Исус в този свят, за да умре и възкръсне за всеки от нас.

Ако вярваме в Христос и се покаем за греховете си, Бог ни прощава и ни променя в нещо по-добро от „резултатите, които сме показали“.

Зимата бе тежка и много студена. Елена бе млада учителка, която скоро бе завършила учителският университет в близкия град. Това бе първата и зима след завършване на образованието ѝ

Тя много се стараеше. Та нали всяко начало е важно. От него зависеше, как ще бъдеш посрещнат от учениците и колегите си.

Докато Елена се подготвяше за работа в този мразовит сезон, звънна телефона. Директорката на училището ѝ съобщи:

– Училищата в нашия район се затварят поради лошите зимни условия.

Елена се зарадва:

– Хубаво е, че ученици и учители няма да пътуват по заледените пътища. Няма да замръзват и изстиват. Ще има по-малко болни.

Днес Елена нямаше да преподава на учениците уроците, за които се бе толкова старателно подготвяла. Изведнъж тя си спомни следният стих от Псалмите: „В твоите ръце са времената ми“.

И тя започна по много по-различен начин да гледа на днешния ден.

– Как най-ползотворно, мога да употребя ден си? – запита се Елена.

Можеше нещо да запише в дневника си, да прочете хубава книга, да се помоли, да свърши някои неща в къщи, които бе отложила за по-късно…..

Елена погледна снега навън и се зарадва на красотата, която се разкриваше пред очите ѝ. Това бе Божий неочакван дар.

Притесненията ѝ постепенно се стопиха и тя с радост се наслаждаваше на подарените ѝ моменти по време на неочаквана почивка.

Този ден за Елена не мина по обичайния начин. Тя следваше Божието водителство и оползотвори  времето си по най-добрия начин.

Времената ни са в Божиите ръце дори, когато животът ни изненадва.

Миналата седмица Зоя бе поканена от дългогодишната си приятелка Славка на вечеря. Дружбата между двете от година на година ставаше все по-крепка.

Вечерта бе тиха и ясна. Безброй звезди мигаха по местата си, а топъл ветрец развяваше косите им. Те седяха на терасата на един малък ресторант и споделяха спокойно мислите си.

– В последно време осъзнавам, че и двете се намираме в своята житейска есен, – каза Славка. – Това ме натъжава, защото по-голямата част от живота ми е минала.

– Когато гледам красивия танц на жълтите листа, които падат от дърветата, – възторжено поде Зоя, – виждам как в нежния си полет към земята отразяват слънчевите лъчи по неповторим начин. Есента е любимият ми сезон.

Славка я погледна изненадано и извика:

– Ти си луда. Във всичко виждаш красота и нежност.

Зоя се засмя:

– Идва време, когато листата трябва да окапят. Бог има план за цялото Свое творение, както за природата, така и за нас, хората. За това съм спокойна за своята есен

– Есента винаги ми е навявала само тъга, – тъжно каза Славка.

– Животът ми е в най-красивия сезон, – тихо каза Зоя. – В него радостта и тъгата се преплитат като нишки в пъстър килим. Бог има планове за нас, за това нека се успокоим, да замълчим и да се вслушаме в Неговия глас. Можем напълно да Му се доверим.

– Кой знае точното време за всяко нещо? И ще бъде ли със нас, когато се страхуваме? – попита Славка.

– Нека намерим утеха в Божиите обещания, – Зоя прегърна приятелката си. – Да му благодарим за красотата на творението Му, за красивите сезони в нашия живот. Нека възложим страховете си на Него и да бъдем уверени, че Той ще ни даде сила и ще ни привдигне.

– Да, така е, – съгласи се накрая Славка. – Бог е с нас през всичките сезони на нашия живот. Няма да се страхувам вече за бъдещето си.

Успокоение и мир настъпи в душата на Славка, а лицето на Зоя излъчваше радост и искрена любов.

Великият художник и скулптор се захващал за много проекти, но често и бързо охладнявал към тях. За това се смята, че Леонардо да Винчи е оставил след себе си много недовършени произведения.

Но най-известната незавършена работа станала такава не по вина на твореца, а поради обстоятелствата.

По заповед на миланския херцог Леонардо трябвало да построи грандиозна статуя на кон и ездач, в чест на бащата на аристократа.

Да Винчи работил над статуята 12 години. През 1492 г. била представена 7 метров глинен модел на „Gran Cavallo“. Още тогава много смятали, че тази работа е едно от най-съвършените произведения на изкуството.

Въпреки това, формата на коня не са имали време да отлеят от бронз, защото започнала войната между Италия и Франция и херцогът предал 200 хиляди фунта метал, предназначен за паметника за военни цели.

Статуята останала незавършена.

Скоро французите завзели Милано и принудили Леонардо да Винчи и херцога да избягат.

Глиненият модел бил използван за мишена на войниците. На нея се получена пукнатина, която под въздействието на сезоните се срутила.

Но през 1999 г., по чертежите на Леонардо да Винчи бронзов кон все пак бил отлян и инсталиран в Милано.