Станчо се чувстваше сякаш бе попаднал в седмия кръг на ада. Е, не точно, но …

Заради обилният сняг, децата бяха в къщи цяла седмица. Пътищата бяха заледени и поради това се отмениха много дейности.

– Тука сме като в капан, – въздишаше тежко Станчо. – Така става, когато сме всички в къщи заедно. Писък, вой …. децата се възползваха от възможността да се бият помежду си почти без прекъсване.

Мария, по-малката му дъщеря, се ядоса за нещо и хвърли четката си за коса към екрана на телевизора.

Той изтрещя и загуби картина и глас.

– Е, какво пък няма да гледаме телевизия, – усмихна се Станчо. – И какво може да се прави в такова време?

Станчо взе Библията и започна да чете.

Когато стигна до историята за Ной и ковчега, си каза:

– Ной беше затворен със семейството си още по-дълго. И той беше в капан с диви животни. Имам чувството, че и аз съм така в момента.

Мина Рождество. Петър остана с приятелите си да нощува при познати, но там не спаха добре.

Сутринта се чувстваха отпаднали.

– Дали е от яденето не знам, но не се чувствам добре, – сподели Калоян.

Обадиха се и други, които имаха някакви кризи в телата си.

– Това е, духът на празникът сякаш изчезна, – засмя се тъжно Петър.

– О, това е най-малкото, – намръщи се Сашо, – подаръците, които купихме миналата седмица, вече са на половин цена.

– Ей, размислете малко, – понадигна се Гошо. – Как са вървели Мария и Йосиф, търсейки подслон. Самото раждане, след това идването на овчарите без предупреждение. Всичко това навярно е изтощило и родилката и съпругът ѝ.

Димо се присъедини към казаното от Гошо:

– Навярно Мария си е спомнила благословията на Елисавета. Това посещение от овчарите я е развълнувало и в нейното съзнание е настъпило ярко осъзнаване за съдбата на Младенеца.

– Вероятно Мария и Йосиф са били много по-изтощени, от нас след празнуването на Рождество, – съгласи се Сава, – но нека размишляваме за Онзи, Който дойде в света и до днес ни озарява с присъствието Си.

След думите на Сава никой повече не се оплака.

Нако и Мишо бяха съседи. Можеше да се каже, че донякъде се разбираха.

Защо донякъде?

Веднъж Нако реши да отиде да пазарува и си рече:

– Нещо ме подбужда да пазарувам и за съседа си. Какво да му купя?

Замисли се, а след това продължи със размишленията си на глас:

– „Каквото вземете за себе си, вземете го и за ближния си“. Много обичам сладоледа с шоколад. Такъв ще купя и на съседа си.

Когато излезе навън Нако забеляза, че боклука на Мишо е „прескочил“ в неговия двор.

Въздъхна тежко и каза:

– Е, случва се. Ще почакам да го почисти, не бързам за никъде.

Само напомни внимателно на Мишо:

– Виж, моля те …. нека това да изчезне от двора ми.

– Сега съм зает, но следващата седмица, непременно ще се заема с него, – обеща Мишо.

Минаха две седмици, а боклука си стоеше в двора на Нако.

Днес той трябваше да отиде отново да пазарува.

Мина покрай мястото, където се продаваха сладоледи с шоколад, но не спря.

Насочи се по-нататък към бамята.

Когато се върна с колата си, Нако тръсна чувал в скута на мързеливия си съсед и му пожела:

– Приятна вечер.

На следващата ден, когато Нако погледна в кухнята, познайте какво намери там сладолед с шоколад или бамя?!

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.

Операцията бе неуспешна.

Лекуващият лекар каза с болка на Мирон:

– Ще трябва да се подложите на друга операция след пет седмици.

Мирон се притесни. Той бе възрастен човек, а живееше много далеч от мястото, където щеше да се направи новата операция.

– Ох, ще трябва да шофирам в непознат град и сам да се ориентиран в сложната болнична система, – тревожността му нарастваше. – Освен това ще работя с нов специалист.

Имаше и допълнителни смущения.

Обстоятелствата станаха непосилни.

По време на пътуването навигационната система на колата му се повреди, но въпреки всичко Мирон пристигна навреме, защото имаше хартиена карта.

В болницата срещна човек, който пожела да се моли с него за случая.

Операцията свърши.

Лекарят се усмихна на Мирон и му съобщи:

– Имам добри новини за вас.

Мирон го погледна с надежда.

– Този път операцията ви мина успешно.

Радостта му нямаше край.

Не винаги ще изпитаме изцеление или спасение, но Бог е верен и винаги е близо до уязвимите хора, независимо дали са млади, стари или в неравностойно положение.

Бог няма да ни изостави, когато сме в голяма нужда. Той задоволява всяка наша потребност и с това ни напомня, че е с нас във всеки момент от живота ни.

Именно Той е Бог на всички ни дни.