Иван Петров се дипломира и го изпратиха на работа в реанимацията.

Един пролетен ден докараха момче, жертва на несподелена любов. Особено през пролетта болницата се пълни с такива идиоти. Какво да се прави хормоните бушуват ….

Този младеж се бе опитал да се отрови, но не напълно. Промиха му стомаха и го сложиха да лежи. А той през цялото време крещеше:

– Не мога да живея без нея, ще се убия.

За това го бяха вързали с ремъци за кревата. Поръчаха на Петров да вземе момчето от реанимацията и да го докара до стаята му.

Иван бута леглото по коридора, а младежът не може да се успокои и непрекъснато крещи. На Петров му писна и каза:

– Що не искаш да живееш, стани донор на органи. Това е безвредно и ще принесе на някого полза.

Изведнъж младежът се умълча. Стигнаха асансьора. Тук имаше две възможности нагоре към стаята му или надолу към моргата.

Един от санитарите попита:

– Надолу или нагоре?

А Петров най-сериозно каза:

– В моргата.

Момчето на леглото пребледня и започна да мърмори за лекари убийци. Когато стигнаха на долния етаж младежът започна да крещи:

– Спасете ме! Помогнете ми! Искат да ме убият!
Всички виждат, че момчето не е на себе си. Ето ръцете и краката му са завързани с ремъци за кревата, за това никой не му обръща внимание.

Някой се опита да го успокои:

– Изобщо не боли. Потърпи малко. Раз и готово ….

Момчето разбра, че това е някаква световна конспирация. Той си припомни всичките филми, където изрязват органите на хората, а после човек  изглежда изтощен, умствената му дейност спада, …..

Когато стигнаха до стаята, на младежа му стана страшно да гледа. Лежи пребледнял покорен на съдбата ….

Повече това момче не направи опит за самоубийство.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Учените от Сибирския институт по физиология и биохимия на растенията в Уркутския научен център са открили уникални свойства на гъби, които растат вътре в брезата.
Гъбите укрепват имунната система. Мощен антиоксидант са. Предпазват от развитието на сърдечно съдови заболявание и стареене.
Изследователите предлагат гъбите да се слагат в чай, защото не могат да се запържват или варят. Гъбите не придават никакъв вкус на напитката.
Уникална гъба расте само на бреза и подпомага разграждането на мъртва дървесина, за това я наричат санитар на гората.
Лабораторните изследвания са показали, че тези гъби не носят никаква вреда на организма, а само добро.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

Това беше наистина подтискащо. Блъснато бебе в количка . Открадната кола. Избягал от местопроизшествието шофьор. Полицията го залови чак на 100 километра от мястото произшествието..

Бебето беше откарано в интензивното в критично състояние и не се знаеше дали ще оживее. Родителите не бяха разгневени, а сломени от мъка. Те само стискаха ръцете си пред входа на отделението и хапеха безпомощно устни.

И като си помисли човек какви хора има само. След като мине всичко той ще продължи да си живее все едно нищо не е станало. А момиченцето беше само на осем месеца. Утре може и да го няма.

– Такъв човек трябва да го затворят до края на живота му. Да го заключат и да захвърлят ключ някъде, – мърмореше един от санитарите.

Умиращо бебе, колко много мъка и стрес.

Лекарят излезе спокоен и усмихнат:

– Да, – каза той, – детето ще се оправи и ще живее. Влезте да видите колко е жизнерадостно. Усмихва се на всички.

Детето им ще живее. Родителите бяха развълнувани. В очите им образите се размазаха от нахлулите  там сълзи.