Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.

В Непал и Индия, често могат да се видят да вървят по улицата мъже, включително и полицаи, които се държат за ръцете.

В това поведение няма нищо лошо.

Така мъжете обозначават своето приятелство, което няма нищо общо с хомосексуални отношения.

Пролетта дойде. Цветята разтвориха красивите си цветове, но това не радваше Димо, Любка и четирите им деца. Те бяха останали без дом. Живееха в старата си кола, която вече не беше в движение.

Миеха коли по бензиностанциите, събираха хартия, желязо, найлон, стъкло и какво ли още не, за да изкарват прехраната си. Всеки ден водеха борба за оцеляване.

Не веднъж се бяха обръщали към приятели и роднини за помощ, но освен осъждания, присмех и подигравки, нищо друго не получиха.

Много хора виждаха как живеят, но ги отминаваха, сякаш не съществуваха.

Продадоха всичко, за да си намерят подслон някъде, но не сполучиха. Оставиха си само малко дрехи, одеяла, съдове и Библията.

Вечерно време на уличната лампа загрижените Димо и Любка четяха от Словото.

Любка постоянно плачеше и питаше Бога:

– Защо, Господи, ни дойде това на главата? Какво да направим, за да си осигурим подслон и нормален човешки живот?

– Не плачи, – успокояваше я Димо, – няма да бъде все така. Бог ще ни даде изходен път.

– Кога? – едва не крещеше Любка.- Отчаяна съм до смърт. Повече не мога да издържам.

Тази вечер отново отвориха Библията, за да прочетат нещо за насърчение. Любка прочете на глас:

– „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“. – Тя ги повтори няколко пъти тези думи и усети силата, която носеха в себе си.

Осъзна ги напълно и каза смело:

– Каквото и да се случва, колкото и да ни е тежко, Бог ни е дарил със сила, за да се справим със всяка ситуация.

Димо ѝ се усмихна, а тя продължи:

– Сега преживяваме неща, които ни сломяват. Всичко това ни изглежда невъзможно за преодоляване, но нали сме в Божиите ръце. Помощта ни е от Него.

Скоро дойдоха две семейства и им помогнаха. Те вече не живееха в колата.

Скоро след това Любка се усмихна на Димо и каза:

– Сега знам, че в коя да е борба, която водим, не сме сами. Всяка победа получаваме от Бога чрез Исус Христос.

Бог никого няма да остави, но ще го укрепи и привдигне.

Някой, който събирал тор, казал:

– Вярно е казал Давид: „Човекът не пребъдващ в чест; Прилича на животните, които загиват“.

Като чул това, един богат човек казал:

– Къде е твоята чест и къде е разума ти, не трябва ли да те уподобя на добитък? В края на краищата ти приличаш на него. Целия си живот прекарваш в овчите лайна.

На това човекът отговорил:

– Моята чест се заключава в това, че аз се храня от труда на своите ръце и не прибягвам към милостта на такива като тебе.

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.