Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“

Разговаряли млади съпрузи.

– Знаеш ли скъпа, когато бях мисионер в Русия, бях поканен в града, където живееха бивши служители на КГБ. Беше много интересно, но не рискувах.

– Защо?

– Един от тях е имал мечта да убие американец и изведнъж да му се предоставя в ръцете…

– Пропуснал си такава прекрасна възможност, да умреш за Христос! – възкликнала изненадано съпругата.

– Знае ли, на мен повече ми харесва стихът от Библията: „А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия…“

Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.