В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

Млад монах вървял по пътя, бързайки да стигне до манастира си преди залез слънце. В едно село срещнал жена, която държала коза, вързана с въже.

– Моите деца седят гладни,- обърнала се жената към него. – Помогни ми да заколя козата. Аз съм вдовица и няма кой да се погрижи за нас.

– Забранено ми е да убивам животни, – обяснил монахът и си тръгнал.

Изведнъж чул признанието на жената:

– Отдавна те познавам. И всеки път, когато преминаваш през нашето село, аз ти се възхищавах, като те гледах през прозореца. Молбата ми да заколиш тази коза е само повод, да се запозная с теб.

Монахът я погледал изненадано.

– Аз съм млада и красива жена, желая някой да ме гали и люби, – добавила жената. – Моля те прекарай с мен една нощ, а сутринта продължи по своя път.

– Не мога да прекарам нощта с теб, – казал монаха.

Когато чула тези думи, жената закрила с ръце лицето си и заплакала. След това извадила от чантата си бутилка вино и му предложила:

– Да пийнем по едно поне.

Монахът почувствал, че трудно ще може да откаже трети път, гърлото му било пресъхнало и той пийнал малка глътка …..

На сутринта, отваряйки очи, монахът се намерил в леглото със същата жена.

На печката в голям котел се варило козе месо, а на масата стояла празна бутилка от вино.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.

На първите Олимпийски игри имало много странни по днешните стандарти дисциплини.

Например, хвърляне на копие с две ръце и бутане на големи камъни.

На игрите през 1900 г. в Париж имало плаване на 200 метра с препятствия.

Плувците трябвало да се промъкват сред потопени във водата дърветаи да се гмуркат под закотвени лодки.

Преди да видим нещо наяве, ние го виждаме в ум си.

Животът не е безполезна руда. От тъмнината се добива желязо, което издържа поредния удар. Така то става прекрасно и полезно парче.

Бог ни изпраща видения, а после ни води в долината, за да ни приведе в съответстващия вид, да ни поочука малко. И ето в тази долина много от нас падат духом и се отказват от всякакви видения.

Всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение. Помислете колко много време има Бог в запас! Той никога не бърза, а ние ужасно бързаме.

Открило ни се е нещо забележително и славно и …ние се впускаме в бой, но видението веднага не става реалност.

Бог трябва да ни прекара в долината през огън и вода, за да се получи от нас това, на което Бог може да довери не видението, а самата реалност.

От този момент, когато Бог ни открива нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до съвършенство. А ние отново и отново се теглим от ръцете Му и се опитваме нещо от себе си да изковем.

Видението, което ни изпраща Бог не са въздушни замъци. Той ни показва, какви иска да ни направи.

Позволете Му да ви сложи на грънчарското Си колело и да ви върти, както Му е угодно, тогава от вас ще се получи, това, което ви е изявено във видението.

А в същото време не се обезкуражавайте и не падайте духом. Ако Бог нещо ви е открил, можете със всички сили да се борите да се задържите на предишното ниво, но при вас това няма да се получи….. Бог няма да ви даде спокойствие.