Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.

Пролетта се оказа прекалено дъждовна. Валя сняг, но той бе недостатъчен тази зима. Болестите плъзнаха по хората. Мряха люде и животни.

Сашка бе дребно слабичко момиче. Родителите ѝ отглеждаха добитък, а после го продаваха на пазара.

Денят остана без слънце. Сиви облаци закриваха небето, а времето напук пък не заплака.

След като се върна от полето с родителите си, на Сашка ѝ прилоша. Майка ѝ пипна челото ѝ.

– Саше, ти цялата гориш!

Момичето легна. Постоянно го измъчваше жажда. През нощта се появи и слаба кашлица.

Майката притеснена каза на бащата:

– Утре трябва да я заведем на лекар.

– В никакъв случай, – сопна се бащата. – След седмица има пазар. Трябва да продам животните.

– Какво пречи пазара? – попита майката. – Нали имаме пари.

– Глупава жено, как ще продавам, ако ни лепнат някоя карантина? И ние и животните ще бъдем затворени и никой няма да ни позволи да продаваме, стоката ни ще отиде зян.

– Може и само настинка да е, – каза майката, – ами ако се влоши положението ѝ.

– Слагай ѝ там компреси, загрявай я, ти си знаеш как, – смръщи вежди бащата. – И никакъв доктор разбра ли?!

На втория ден, Сашка започна да изгаря от високата температура, а слабото ѝ телце взе да се губи.

Майката тихо плачеше. Тя слагаше студени компреси на челото на дъщеря си. Затрупваше я с одяла, за да я стопли, защото въпреки високата температура, Сашка я тресеше. Не помогнаха и чайовете. Кашлицата се засили.

Майката отпусна безпомощно ръце и каза на мъжа си:

– Марине, тя си отива, ако не направим нещо.

Мъжът влезе в стаята погледна губещото се под завивките телце и изтръпна. Лицето на Сашка бе прежълтяло. Устните ѝ бяха посинели.

Марин потръпна. Съвестта му се събуди. Грабна дъщеря си и хукна към доктора.

– Боже, – изстена Марин, – колко лека е станала!

Лекарят погледна восъчното лице на момичето и поклати глава. Преслуша гърдите на момичето и се скара на Марин:

– Защо ми я носиш чак сега. Тя умира нищо не мога да направя за нея. Носи си я у дома. Каквото поиска да яде или пие, дайте ѝ, тя вече си отива.

Марин като обезумял грабна крехкото тяло на дъщеря си и бавно закрачи към дома си. Едри сълзи се стичаха по небръснатото му лице.

– Какво направих? – извика отчаяно той.

След два дена погребаха Сашка.

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Сватбата бе в разгара си. Тя се вихреше в едно нигерийско село. Имаше много гости.

Младоженците имаха много роднини, приятели и познати, които им бяха помагали в живота. Но имаше и малцина непознати, които просто се бяха присламчили към празнуващите.

Изведнъж кучето във двора се хвърли към едно младо момиче. Захапа го за роклята и започна да го тегли настрани от сватбата. Момичето размаха ръце и започна да вика:

– Махай се от тук! Пусни ми роклята!…..

Девойката силно го ритна, но кучето не пусна роклята ѝ, а продължи да я тегли надалече от сватбарите.

Когато чуха крясъците на момичето, няколко мъже се обърнаха. Те видяха кучето и момичето и се втурнаха да помагат на нападнатата.

– Какво си въобразява този пес? – подвикна някой.

– Ей, махай се от момичето! – обади се друг.

Малко преди мъжете да достигнат кучето, избухна експлозия. Кучето умря на място, но то бе спасило хората на сватбата.

Гостите  бяха уплашени и притеснени. В суматохата започнаха да коментират случая:

– Изглежда кучето е подушило нещо не наред, – каза възрастен мъж.

– А тази от къде се е взела? Не я познаваме! – обади се грубо един младеж.

– За да се отърве от ноктите и челюстите на кучето, тази е взривила експлозивите, които са се намирали под роклята ѝ, – констатира полицай, кой веднага след сигнала се бе появил на местопроизшествието.

– Благодарение на него сме живи, горкото – поклати глава възрастна жена, която гледаше окървавения труп на кучето.

– Нали многонационалните сили изгониха ислямските екстремисти? – попита загрижен мъж на средна възраст.

– Да, но те продължават да нападат хората с помощта на атентатори самоубийци, – уточни друг.

Сватба, която щеше да се превърне в кървава драма, бе спасена от едно куче.

Присъстващите признаха кучето за герой и го погребаха с почести.