Изморени ли сте? Вие сте уморени, защото сте работили много. В края на деня, сте като износени части на машина и сте изчерпали цялата си енергия. Това е съвсем естествено Вие сте човешко същество.

Силата ви е ограничен. Божията сила е неограничена. Издръжливостта ви има край, но Божията е безкрайна. Вашата работоспособност е изчерпаем, затова вие сте изразходени докрай! Но Божията сила е неизчерпаема. Бог никога не се уморява.

Един от най-известните християни от 19 век е Хъдсън Тейлър. Той е бил мисионер в Китай, бил е духовен гигант и прекрасен човек. В старостта си, той загубил здравето си и станал много слаб. Тогава написал писмо до приятеля си, в което се казва следното: „Аз съм толкова слаб, че вече не мога да работя, да поучавам,  да чете Библията. Дори не мога да се моля. За това се оставам в ръцете на Бога, като малко дете с доверие. “

Понякога в живота започваш да се чувстваш толкова слаб, че дори не можеш да се молиш, да четеш Библията и да я изучаваш. Не ти стигат силите да работиш или да правиш каквото и да е. Какво правиш в такива моменти? Можеш да почиваш в прегръдката на Господа като малко дете и да Му се довериш.

Слабостта всъщност може да бъде нещо добро в живота ти, ако тя те кара да зависиш от Бога.

Това е парадокс, колкото повече си слаб и немощен, толкова повече ще зависиш от Бога. А колкото повече зависиш от Бога, толкова по-силен ставаш.

Около една църква мъж продава стоката си. Той високо се провиква:

– Трески от гроба Господен! Трески от гроба Господен!

От там мина млад човек. Когато чу какво казва търговеца, го попита:

– Как можете да продавате трески от гроба Господен, когато той е каменен?

Търговеца се ядоса и размаха ръце:

– Махай се от тук, евангелист такъв!

Апартаментът на Лилов се намираше в тих квартал. Когато Росен стигна до него, небето бе натежало от дъждовни облаци и се чуваха далечни гръмотевици. Влезе в предверието и позвъня на звънеца на апартамента. Лилов веднага отвори вратата.

– Заповядай, – каза той.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

– Лилов, знаеш ли какво става изобщо?

– Успокой се, Росене. Всичко ще ти обясня.

Росен го гледаше изпитателно.

– Преди три години на земята са идвали представители от други планети  и са се срещали с представители на правителствата. Искали са да се премахнат ядрените централи и изгарянето на твърдите горива.

Росен слушаше заинтригуван.

– Пожелали са да се преустанови производството на петрол, химикали, каучук, пластмаси, – продължи Лилов. – Това означава закриването на хиляди заводи в целия свят. Световната икономика ще рухне.

– Защо са поискали това?

– Те твърдят, че ние замърсяваме вселената, разрушаваме земята и моретата… Искат да преустановим производството на оръжия, да прекратим войните.

– Че това съвсем не е лошо, – каза Росен

– Един човек е организирал група магнати от САЩ, Япония, Русия, Китай… за осуетяване на планове на гостите от космоса.

– С оръжие ли ще им се противопоставим? Та това е смешно.

Росен седеше мълчаливо. Беше потресен. Той се опитваше да преосмисли това, което му разкриваше Лилов, докато тътенът на гръмотевиците се засилваше.

– Искаш да кажеш, че правителствата подкрепят този човек? – недоумяваше Росен.

– Нека да кажем, че във всяко правителство има по няколко заговорници. И тази операция се провежда частно. Сега разбираш ли?

– Господи, правителствата не разбират ли, че…? – Той погледна към Лилов. – Ти откъде узна за всичко това?

– Много просто, – отговори Лилов спокойно. – Аз съм една от връзките им.

Чу се оглушителен тътен на гръмотевицата, блесна светкавица.
–  Това е лудост! Нима не осъзнавате, че те са прави?

Жена в бяло стоеше в стаята и слушаше. Тя не говореше, но мислите ѝ се вляха в съзнанието на двамата събеседници.

– Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената.

Настъпи мълчание изпълнено със страхопочитание.

Стаята вибрираше от светлини и звуци.

Жената в бяло се обърна към Росен:

– Сега си отивам. Кажи на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата, Росене. Накарайте ги да разберат.

– Но аз съм сам.

– Има хиляди като теб. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да извикате със силен глас. Ще опитате ли?

– Ще се опитам.

„Кажете на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата. Така е, – мислеше си Росен. – Вече знам какво ще правя докато живея на този земя“.

И той се усмихна.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Един човек се оплакал на най-старият човек в селото.

– Родителите ми все се оплакват и мърморят, не мога спокойно да живея от тях. Изглежда старостта им е отнела разума. Не мога повече да издържам. Да ги изпратя ли в някой старчески дом?

– Разбирам, че ти е много трудно, – поклатил глава старецът. – но помисли, за времето когато беше в люлката. Ти ден и нощ плачеше и с голям ум не се отличаваше тогава. А баща ти и майка ти те взимаха на ръце, нежно те прегръщаха и обграждаха с любов. Те скоро ще се разделят с живота, а и със теб. И с какво искаш да им се отплатиш сега?