Никола наблюдаваше младата жена и виждаше как по лицето ѝ се стичат сълзи.

„Навярно е изчерпала вече триковете си и лъжите“, – помили си той.

Маргарита въздъхна дълбоко, обърса очите си и започна да разплита лъжите, които бе заплитала в продължение на много години.

Говореше без да спира. Антон едва смогваше да записва думите ѝ.

– Нали знаете как става? –  каза Маргарита. – Споменеш ли нещо, хората започват да те притискат: „Какво искаш да кажеш с това?“ Разкажеш ли на някой, че си имал видение, няма да те оставят намира.

– И ти не искаше да разочароваш хората, така ли? – попита строго Никола.

Тя бързо се съгласи:

– Почнеш ли веднъж, няма как да спреш. Ако бях се опитала да се отметна от думите си, щяха да ме убият.

Съдиите ѝ гледаха неумолимо.

– Признавам, че виденията ми са измислица, – Маргарита цялата трепереше. – Никога не съм разговаряла  небесни пратеници. Това, че съм съживила мъртвец е измислена история.

– А писмото? – намеси се Виктор.

–  То не е от Мария Магдалена, – призна Маргарита. – Написа го отец Никодим, а един от монасите позлати буквите.

– Е, какво излиза? – изръмжа Никола. – Ангелите били плод на въоръжението ти ….

– Това само бяха проблясъци на стената, – прекъсна го Маргарита.

– Гласовете, които си чула не били ангелски? – кресна Никола.

– Навярно са били псалмопенията на монахините, – почти изплака Маргарита, – а може да е плачела някоя пребита жена изхвърлена на улицата.

– А стоновете и писъците изтръгнали е от гърлата на прокълнатите? – още по-силно извика Никола.

Маргарита вдигна безпомощно ръце и тихо каза:

– Сигурно е скимтяло някое загубено куче.

Изведнъж вдигна глава и по-уверено започна:

– Сега разбирам, че онези образи не са били истински.

Нещо у нея се бе пречупило.

– Ще ме пуснете ли да си отида у дома? – попита с  надежда Маргарита.

– Преди да отидеш където и да е, трябва публично да признаеш лъжите си, – скръцна със зъби Виктор.

Съдът напусна залата, а Маргарита отново бе отведена зад решетките.

Една компания от САЩ преди да пусне продукти в масово производство ги тествала. За проверката поканили 50 възрастни и 100 деца.

Стоките се считат за преминали теста, ако всички възрастни могат да използват продукцията, но не и децата.

Какво е произвела компанията?

Отговорът е във вашите ръце, само трябва да помислите малко.

Кое е това, което възрастните използват, но е вредно за децата?

Отговорът ви очаква!

Отговор: атечпах с ечнокалф.

Празник е. Хората сами или със близките си се отправят към централния площад.

Младо семейство, мъж и жена, хванати за ръце отпиват от бутилките си по малко бира.

Пред тях върви петгодишният им син, с измъчено лице, с ръцете зад гърба и мърмори на висок глас, за да го чуят всички:

– Когато порасна няма да пия бира, дори няма да си я купувам. Сладолед ще купувам …. за своите децата.

Имало едно поверие, че този, който откъсне бяло цвете от планината навръх Нова година, ще бъде щастлив.

Планината, на която цъфтели белите цветя бил смятана за омагьосана. Тя постоянно се тресяла и никой не можел да се задържи на нея.

Въпреки това всяка Нова година се намирали смелчаци, които се опитвали да изкачат планината.

Веднъж трима приятели решили да опитат късмета си. Преди да тръгнат те отишли при един мъдрец за съвет.

– Ще паднеш седем пъти – на осмия  ще успееш, – казал им мъдрецът.

Тръгнали тримата приятели, всеки от различна страна, към планината.

След един час се върнал един от тях, целия в синини.

– Не беше прав мъдрецът, – казал той. – седем пъти паднах, а когато се надигнах след осмия път, видях, че съм изминал само една четвърт от планината. Тогава реших да е върна.

Вторият от приятелите се върнал след два часа, целия пребит и казал:

– Мъдрецът ни излъга. Паднах седем пъти, а когато се изправих след осмия път видях, че съм изминал само една трета от планината. Реших, че всичко е безсмислено и се върнах.

Третият от младежите дошъл след един ден, а в ръцете си държал бели цветя.
– Ти не пада ли? – попитали го приятелите му.

– Сто пъти падах, а може и да са били повече, не съм ги броил, – отговорил третият.

– Защо не се отказа тогава? – удивили се приятелите му.

– Преди да отида на планината, аз се научих да падам, – засмял се третият.

– Не, той не се е научил да пада, а да се активизира и да достига желаното, – казал мъдрецът, когато чул разговорът им.

Само постоянството води към целта.

Не пилейте енергията си за разрешаване на вътрешните си емоционални конфликти. Ако я използвате правилно, тя ще ви даде криле, които ще ви доведат до желаното….

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..