Петрана се тревожеше много за майка си. Възрастната жена имаше проблеми само със жлъчния мехур, но болките ѝ бяха много големи.

Най-накрая Петрана заведе майка си в болницата и каза на лекаря:

– Докторе, доведох майка ми. Прегледайте я и излекувайте жлъчния ѝ мехур. Не мога да я гледам повече, как се мъчи.

Възрастната жена често посещаваше църквата и вярваше в Бога. Тя не бе загубила надежда, че ще оздравее.

Лекарят я оперира, но при операцията откри тумор с метастази. Той разбра, че няма да може да помогне на жената и каза на дъщеря ѝ:

– Съжалявам, но трябва да ви призная честно, че няма да мога да излекувам майка ви. Нейният жлъчен мехур е наред, но в тялото ѝ открих тумор с метастази. При това положение е невъзможно да оздравее. Тя ще умре след няколко дни.

Петрана се натъжи, но вдигна глава и каза:

– Докторе, моля ви само за едно нещо. Не казвайте това на майка ми. Достатъчно е, че аз знам за това. Не я лишавайте от надеждата ѝ. Нека си мисли, че е имала проблем с жлъчния мехур и операцията е минала успешно. Няма значение другото, нали и без това скоро ще умре.

Лекарят се съгласи.

– Можете да вземете майка си в къщи, … на ваша отговорност.

Няколко месеца по-късно тази възрастна жена отново дойде в болницата, за да се прегледа.

Когато лекарят я видя си помисли: „Това е невъзможно, аз виждам призрак. Нали тя трябваше да умре?“

– Здравейте, – каза лекарят притеснено. – Как се чувствате? Какво правите тук?

– Докторе, вие изненадан ли сте? – погледна го учудено възрастната жена.

Тя си помисли, че докторът не си спомня коя е, но го извини пред себе си: „Толкова много хора минават през ръцете му, от къде накъде ще запомни точно мен“.

За това му се усмихна и каза:

– Аз съм тази жена, която оперирахте преди няколко месеца, имах проблем със жлъчния мехур. Знаете ли, след операцията у мен  се появи такъв голям оптимизъм, почувствах такава голяма радост, че започнах да благодаря на Бога. След като ме изписахте, повече не съм боледувала.

„Какво огромно влияние е оказало доверието ѝ в Бога върху състоянието на организма ѝ, – възкликна в себе си докторът“.
Тази жена наистина беше оздравяла. При повторния преглед у нея не беше намерен рак.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Един дервиш научил от древните книги, че в света съществува източник на вода, от който като пиеш, ще придобиеш тайно знание. Той го търси в продължение на много години, обръщал се към всеки, питал мъдреци, магьосници, …, но никой не могъл да му каже, къде се намира този източник.

Най-накрая той отишъл в Бухара. Там на пазара седял Настрадин Ходжа, които призовавал хората:

– Най-прохладната вода от източника на мъдростта. Като пийнеш от нея ще знаеш недостижимото. Елата и си купете!

Зарадвал се дервишът, втурнал се към Настрадин и веднага поискал чаша вода. Настрадин му налял и той с треперещи ръце я поднесъл към устните си.

Водата попаднала в устата му, но част от нея се стекла по брадата и заляла мръсния му халат. След като дервишът изпил водата в чашата, погледна вътре в себе си, но никакво ново знание не намерил.

– Мошеник, – нахвърлил се той върху Настрадин. – Цял живот търся източникът на мъдростта, а ти реши да ме излъжеш.

-О, бедничкият ми, – поклатил глава Настрадин. – Цял живот търсиш изворът на мъдростта, но не си разбрал главното. Глупостта и мъдростта са две течности на земята, които винаги са смесени в един съд и не могат да бъдат разделени. Можеш да се научиш да усещаш мъдростта по вкуса, а глупостта да я игнорираш. От първата се получава наслаждение, а от втората необходимата влага. Мъдростта и глупостта са неразделими. Те са смесени в различни пропорции в съдовете. Учи се не само да търсиш нови източници, а правилно да пиеш от тези, които имаш. В противен случай, вода, в която има 100 части мъдрост, а глупоста е една, няма да те напои с полезни знания, а само ще залее халата ти и ще намокри брадата ти.