През 2009 г. американският лекар Доналд Унгер получил Ig Nobel награда за откритието си в областта на медицината. Той експериментално могъл да докаже, че щракането на ставите не води до артрит. В продължение на 60 години той щракал ставите на лявата си ръка, но никога на дясната.

Процентът от заболели хора от артрит не е много висок, само 2% от населението на земното кълбо. Оказва се, че жените много по-често от мъжете страдат от артрит.

Да се излекува човек от артрит е невъзможно. Всяко лечение е насочено към намаляване развитието на заболяването.

Крайната фаза на артрита е пълната загуба на функциите на засегнатите стави.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Васил и Лальо за пореден път обсъждаха злободневните клюките в страната. За тях това бе ежедневие.

В пенсионна възраст какво друго може да прави човек?

– На какво ти напомня борбата с корупцията в България? – попита Васил.

– Това е продажност, деморализация и поквара на длъжностните лица, – недоволно констатира Лальо.

– На мен ми прилича на риболов по канала „Лов и риболов“, – засмя се хитро Васил.

– Не те разбирам, – вдигна вежди Лальо. – Какво имаш в предвид?

– Много е просто, – плесна с ръка крака си Васил. – Хванали, показали и освободили.

– Животните са с опашки и без опашки, – обясняваше Кольо на приятеля си Димчо.

– Глупости, – махна с ръка Димчо, – не е вярна класификацията ти.

– Така е, – не отстъпва Кольо.

– А змията? – хитро го погледна Димчо. – Тя е опашка без животно.

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.