Статуята на свободата е замислена като френски подарък за стогодишнината на Декларацията за независимост на САЩ.

Французите се ангажирали да построят и инсталират статуята, а американците да направят пиедестала.

До 1876 г. не успели да направят нито едното, нито другото. А събирането на дарения в САЩ ставало много бавно.

Въпреки това във Франция била готова ръката с факела. За реклама тя била представена на Световния панаир във Филаделфия, а след изложбата била преместена в Ню Йорк.

Посетители срещу заплащане можели да се изкачат на балкона на факела.

Едва след десет години пиедесталът бил построен и Статуята на свободата заела сегашното си място.

Ние сме привикнали да възприемаме вестниците като източник на информация, а в последно време като спам  в електронните си пощи.

Но за художничката Чи Хитоцуями вестникът не е просто хартия за рециклиране, а начин за самоизразяване.

Тя прави от тях невероятно реалистични скулптори на животни, които не изглежда като фигури от папиемаше, както сме свикнали да ги виждаме.

Тя завива влажният вестник, извива и залепва на ръка получените фитили, оформяйки различни фигури.

Това е истинско изкуство създадено от това, което ние възприемаме като боклук.

Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?

На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.