В края на първата среща, млад мъж придружава любимото си момиче. Окуражен от нощта, той се решава на първата целувка.
В атмосфера на доверие, той опира ръка на стената, усмихва се и ѝ казва:
– Скъпа, какво ще кажеш на прощална целувка?
В ужас тя отговаря:
– Да не си луд родителите ми ще ни видят?!
– Е, хайде! Кой ще ни види в такова време?
– Не, моля те. Представете си, ако ни хванат?
– Не ставай смешна, няма никого наоколо, всички спят.
– В никакъв случай! Това е твърде рисковано!
– Моля те! Толкова много искам да те целуна.
– Не, не, не. И аз те обичам, но аз просто не мога!
– О, да можеш. Моля те!
– Не, не. Не мога.
– Моля те! …
Изведнъж светва лампата на терасата и се появява сестрата на момичето по пижама и с разрошени коси. Със сънен глас сестрата казва:
– Татко каза, да се пребираш и да му изпратиш въздушна целувка. Ако искаш и аз мога да направя това. И му кажи, да не е полудял, нека си махне ръката от бутона на домофона!

Новата година е вече на прага.
Младеж в препълнения супермаркет изпълнява заявка за продукти необходими за направа на разнообразни салати, предимно новогодишни.
В ръката си държи списъка със салатите. На половината на листа внимателно е съставен списък със съствавките на всяка салата.
Младежът спря и започна да сверява всичко по списъка.
Към него приближи мъж, посочи листа и му каза:
– Дай да видя!
Младежът му подаде списъка. Мъжът застана на едно място и започна внимателно да го изучава.
Изведнъж се плесна по челото и извиква:
– По дяволите, забравих херинга ..!

Смръщил вежди Марко негодуваше:

– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.

– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.

Марко кимаше с глава и размахваше ръце.

– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.

Марко го гледаше иронично.

– Борба за пазари, това е, – каза той.

– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.

– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?

– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.

– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.

– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.

– Адвокатската мафия съсипа законите.

– В България няма закони.

– Закони има, ама няма кой да ги прилага.

Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.

Вятарът фучеше ядосано и щипеше лицата на хората. Снегът закъсня, но времето застудя. Слънцето силно грееше, но топлината му бе измамна и не достигаше до хората.

Празници! Магазините са изпълнени с какви ли не неща, а търговците гледат по всякакъв начин да привлекат клиенти. За разлика от другите това магазинче не изпъкваше с нещо особено, но ако прекрачиш прага му, попадаш в приказен свят. Животни направени от глина, изпъстрени с различни цветове, ти се усмихват, подкупват и развеселяват. От рафтовете надничат красивеи глинени съдове, изрисувани чинии, чаши, големи и малки гювечи. Имаш чувството, че си попаднал в някакъв по-щастлив свят.

Продавачката, жена на средна възраст, приветливо посреща влезлите в магазина. Дори и нищо да не купиш, приятният разговор с тази жена, ти навява желание пак да дойдеш тук.

Веднъж тя разказваше весело за така нашумелите гювечи на Тишо:

– Идва един господин, солиден, с костюм, вратовръзка и припряно започна да обяснява: „Вместо да се прибера направо в Бургас, отбивам за Карлово и карам 60 километра до тук като луд и се моля магазина да е отворен. . Не знам дали си спомняте, но от вас купих голям гювеч, с жълто цвете, когато го видях веднага го харесах. Наша позната имаше рожден ден и аз го взех, за да го подаря от името на мен и съпругата ми. Жена ми като го видя, пощръкля. Викаше, че аз не съм мислел за нея, а познатата ни, макар и много по-възрастна от нас, едва не я изкара за моя любовница. Моля ви дайте ми един от тези гювечи, че нямам мир в дома си“.

Когато човек погледне тези глинени изделия, разбира, че от тях блика живот. Майсторска ръка е оформяла модела, а след това четката е довършвила щедьовъра.

Продавачката продължи да разказва друга история за тези красиви гювечи:

– Веднъж един мъж дойде в магазина и каза: „Тук продавате много красиви неща. Веднъж взех от вас гювеч, – той посочи към рафта –  и го занесох у дома. Жена ми го постави във витрината на секцията и две седмици му се радва, едва тогава се реши да готви в него“.

Има всякакви грънчари, но Троян не напразно се слави с майсторите си. Когато грънчарят вложи нещо от себе си в оформения съд или фигура, не можеш да останеш безучастен. Изваяната и изрусувана глина докосва сърцето ти.

Добри погледна часовника си и се канеше да си тръгне, но Димитър много искаше да остане, за това го закачи:

– Скоро разговарях с един приятел, оказа се, че и той познавал твоя пословичен скрънзълък. Изглежда скъперничеството ти има патологичен характер..

Добри беше готов да избухне, но замълча.

– Приятелят разправяше, – поде отново Димитър, – че баща ти бил местен деятел и за да изхрани многочисляната си челяд продавал семки. Няма срамен труд. Славата ти се носи, че като дете си бил майстор на топчетата. Залагали сте на дребни монети и си обирал другите момчета. А баща ти се хвалел с торбичка пълна с монети, като казвал, че това е спечелил сина му, като добявал, че голям търговец ще станеш и много пари ще изкарваш.

Добри търпеливо слушаше, но мълчеше.

До масата им приближи Горан, местните много го уважаваха. Той бе чул  думите на Добри, затова кротко добави:

– До скоро тук имаше един сляп просяк. Който минеше пускаше по някоя монета в паничката му. Но един ден този човек изчезна. Плъзна мълва, че някой вместо стотинки е пуснал голяма пара. Старците в махалата казваха, че това е направил Добри.. После се чу, че и на други хора, някой ненадено им е подхвърлил пари, когато са били отеснени.

Димитър погледна Добри и тихо каза:

– Хубаво е, че парите, които трупаш, ги използваш за толкова благородни цели. Извини ме за заяждането.

Добри вдигна рамене, махна с ръка и си тръгна. Димитър го проследи с поглед, някаква тъга се бе загнездила в душата му. Толкова години бяха приятели, но до сега не беше разбрал какъв човек е той ….