Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.

Германофобията е страх от всичко германско, а също така и негативно отношение към хора с немски произход. Причина за появата на този страх е агресивната политика на Германската империя в началото на века и Третия райх за периода 1930 1940 г.

Явлението германофобия във Великобритания се е наблюдавало след френско-пруската война  1870-1871 г. Във Великобритания германците били евтина работна ръка. В съзнанието на англичаните германците обикновено били фризьори, часовникари, пекари, музиканти, улични хулигани и крадци.

През 1914 г. германофобията е обхванала поти всички сектори на руското общество.

Нека не започваме с безмисленото преименуване на Петербург в Петроград или това, че голяма част от украинските и руските германци били изпратени в Сибир.

Писателят Л. Пантелеев си спомнял за „отпечатаните в типографията плакати, които висели на всяка площадка на парадното стълбище на пуришевската къща на Улица Фонтанка 54. Те гласели:

„Да се говори на немски е забранено“.

Крокодила на Корней Чуковский също изказва подобни забрани:

„Как смееш тук да ходиш.

И по немски да говориш?“

На Нова година в Австралия е горещо. Ето защо австралийският добричък Дядо, който раздава подаръците, не може да се придвижи със шейна. Там той се появява на плажа с ярък сърф. Според традицията е с бяла брада, червена шапка  и традиционния си костюм.

Вместо елхи там използват метросидерос, род евкалиптово дърво, украсено с червени цветя-пискюли.

В Австралия се посреща Нова година под открито небе с приятели или семейството.

Австралийците обичат да бодърстват през празничната нощ в градината на светлината на свещи и факли.

Всяка година там се събират хиляди хористи, които пеят традиционни песни под открито небе. Всеки австралиец, който иска да участва в такъв импровизиран хор, се явява на определено място, държейки в ръка специално приготвена за случая свещ.

Средствата от продажбата на тези свещи  се използват за благотворителни цели.

Когато Сара стигна до касата, кошницата ѝ бе пълна до горе. Отпред на опашката стоеше момче със скъсани маратонки и възкъса риза. В ръката стискаше пари.

До него бе момиче, вероятно сестра му. Къдриците ѝ явно се нуждаеха от гребен. Тя не бе облечена по-добре от брат си.

Независимо от всичко момичето бе щастливо и пригласяше фалшиво на пуснатата музика в магазина. В ръка то държеше много внимателно чифт много красиви обувки.

Когато стигнаха до касата децата чуха:

– Дванадесет и двадесет.

Момчето смутено постави парите, които стискаше до момента в ръката си на масата.

– Тук има само три и десет, – каза касиерката

– А може ли останалите пари да донесем след Рождество? – попита плахо момчето.

– Не, – грубо каза касиерката, – магазинът не продава на кредит.

Момиченцето прегърна обувките и заплака:

– Но Спасителят иска да купим тези обувки.

– Не плачи, – скара се брат ѝ. – Да вървим.

Сара не издържа и постави на масата недостигащите пари. В края на краищата е Рождество, нека се веселят децата.

Децата замръзнаха изумени. Когато Сара излезе от магазина попита момиченцето:
– Защо мислиш, че на Исус са му необходими тези обувки?
– Мама е болна, – каза момчето. – Лекарят каза, че скоро ще иде на небето. А там всичко е слънчево и златно, така казва нашият учител в неделното училище. За това искахме мама да бъде красива, когато се срещне със Спасителя.
Сара замълча, тя едва сдържаше сълзите си. Накрая успя тихо да каже:
– Да тя ще бъде красива.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.