Жорж Санд е псевдоним на Армандин Орор Люсил Дюпен, по мъж Дюдеван.

Тя е френска писателка от 19 век. Героините на романите й са силни независими от мъжете жени. Описвала ги е с мъжки имена.

Първоначално Орор е писала своите съчинения заедно със своя любовник Жюлес Сандоз, В съавторство със него е създала „Комисар“, „Роза и Бланш“. По-късно писателката е написала романа „Индиана’ под, който Сандоз не пожелал да се подпише.

От този момент Орор избира мъжки псевдоним, вземайки за фамилия Санд и име Жорж. От тогава в литературните кръгове Орор Дюдеван наричали именно така Жорж Санд.

Тя не само приела мъжки псевдоним, но и започнала да се появява в обществото с мъжки дрехи. Разводът й през 1835 г. и свободното й поведение допринасли за нейния, донякъде скандален за епохата облик.

Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?

Това е немски порцелан, който се е правел в най-старата в Европа фабрика за порцелан в град Майсен.
Историята за откриването на порцелана прилича на сюжет за авантюристичен роман. В края на 17 век и началото на 18 век изделията направени от китайски и японски порцелан се оценявали в злато. Много европейски майстори са се опитвали да разгадаят тайната на порцелана, но безуспешно.
В началото на 18 век саксонския курфюрст Фридрих Август, познат в Европа, като Август Силния, в съюз с руския цар Петър I водил разорителна война с шведския крал Карл XII. Той отчаяно се нуждаел от пари. Затова извикал в Саксония немския химик Йохан Бетгер, който му обещал да открие философския камък и алхимически начин за правене на пари.
В своите експерименти, Бетгер открили начин за синтероване на керамичната маса.  Първите бетгеровски изделия се правели от обикновена глина и имали кафяв цвят.  Бетгер изкусно подражавал на китайските и японските форми в изделията.
През 1709 г. Бетгер заедно с физика Е. Чирнхауз открили тайната на каолина, основа на белия порцелан. Оценявайки резултатите на Бетгер, Август Силния през 1710 г. основал близо до Дрезден Майсенската фабрика.
Самият Бетгер, бил държан в изолация. Той се опитал да избяга от Саксония и бил отровен по заповед на курфюрста.

Криминалето е интелектуална загадка. По думата „интелектуален“ се крият много значения. За това бих искала да поясня, тук става дума, за интелект подобен при игра на шах. С други думи казано това е логическа главоблъсканица.
Разбира се не всяка всяка книга, зачислена в категорията криминална литература се явява пъзел за разгадаване. В истинските детективски романи се разказва не как е извършено престъплението, а как върви самото му разкриване. Основния замисъл е процеса на разследването и откриването на престъпника.
Така, че страстта на хората към криминалната литература, на първо място е страст към загадката и жаждата за нейното разкриване. Но има и още една причина, много по-дълбока и психологична. Престъплението почти винаги е свързано с убийство, а смъртта е една от най-опасните и притегателни мистерии. И ето, човекът е бил жив, смеел се е, разговарял,…и изведнъж умира. След това изглежда, като че ли е заспал…. Но това е само телесната му обвивка. Тяло има, но човек няма…..Мистерия, която никога няма да разгадаем, но която винаги ни примамва….
Освен това детектива заедно с читателя се сблъсква със злото, със смъртта и болката, но винаги излиза победител и тържествува справедливостта.
Да, знаем, че в живота не винаги се случва така, но щастливия край в книгата е задължителен. Това е нашата победа над злото, на всички тези, които са въвлечени в повествованието, които преживяват и се страхуват с жертвата. Това е рязък емоционален преход, завладяващо чувство на състрадание, мъка,…
Това е химн на справедливостта.