Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Над живият мюсюлманин, който е на път да умре, се извършва специална церемония. Погребалните обряди в исляма са сложни, за това стават в присъствието на духовни лица. Независимо от сложността, всички детайли на ритуала, трябва строго да се съблюдават. Това е задължение на всеки мюсюлманин.
След като умре човекът, той се измива съгласно разнообразни обряди. Шириата забранява човек да се погребва с дрехи, за това го завиват в бял саван, връзват брадата му и изправят ръцете му. Починалият лежи на гръб, а краката му са насочени към Мека.
Мюсюлманите никога не погребат своите мъртви в ковчези. Вместо това, пренасят мъртвия с помощта на специални носилки – тобут, които винаги има в джамите или гробищата.
На погребението се четат специални молитви. Шариата не забранява оплакване на мъртвеца, но строго забранява това да се прави на висок глас.
Мюсюлманите вярват, че починалият страда, когато роднините му го оплакват.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

В Тайван в едно от интернет кафенетата е намерено тялото на 32-годишен мъж, включил се в тридневен гейминг маратон. Това е вторият подобен смъртен случай в Република Китай през тази година.
Според членовете на персонала, починалият е бил редовен клиент. Той често е заспивал върху на място, където е играел. Поради това, когато е претърпял инфаркт, никой не му е обърна никакво внимание няколко часа. Мъжът е бил откаран в болница, но лекарите не могли да му помогнат.
Геймарът за дълго време е бил безработен и  Интернет-кафето било, единственото място, където можел да отиде. Роднините му твърдят, че човекът не се е връщал в къщи по 2-3 дни.
Полицаите отбелязали, че посетителите в залата продължили да играят така, сякаш нищо не се е случило, дори и след като пред очите им са изнесли трупа на човека.
В изявление на служителите на реда се казва, че причината за инфаркта е изтощението и ниската температура в помещението. Не е изключено да е имало влияние и на енергийни напитки.
На 1 януари в интернет кафе в Тайпе е намерено тялото на 38-годишен мъж, който е играл пет последователни дни.

Един човек всеки ден се присламчвал към сватбарите и щом младоженците напускали залата, където се подписвали, заедно с придружаващите ги, се насочвал към мястото на пиршеството.
Там получвал по някое питие и храна, а между дригото се запознавал с някоя дама.
Роднините на младоженеца смятали, че е близък на булката, а тези на невестата смятали, че е близък на младоженеца.
Но веднъж този човек се оказал на сватбата на своя близка приятелка. Тъй като тя била в сватбена рокла и с оформена прическа, той не могъл да я познае.
– А тебе, кой те е канил тука? – закрещяла срещу него булката…..
Когато човекът излязъл от болницата, престанал да ходи на чужди сватби.
Сега ходи само на чужди помени.