Павел имаше коза, която много обичаше. Един ден тя изчезна от двора, а вечерта му се обадиха от полицейското управление:

– Кола е ударила козата и сега животното е в канавката край пътя.

Павел много се разстрои след тази вест, но въпреки болката отиде да прибере мъртвото животно.

Оказа се, че козата е жива.

Някой бе я откраднал и я бе хвърлил в канавката.

Павел скочи при животното, разряза въжетата, които бяха стегнати около краката му. Удари го и извика:

– Ставай!

Но животното продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше още вързано.

Павел отново я удари и изкрещя:

– Ставай, глупава коза! Не разбираш ли, че те отвързах?

Но животното не мърдаше.

Тогава той сам вдигна козата и я постави на крака. И едва тогава тя разбра, че е свободна.

Не сме ли така понякога и ние вярващите?

Ние вече сме свободни, така че не трябва да чакаме, да ни освободят. Исус ни изкупи напълно на кръста.

Той разкъса нашите вериги на робство и дяволът вече няма власт над нас, но въпреки това някои вярващи, подобно на тази коза, „лежат отстрани на
пътя“, чакайки да бъдат освободени, въпреки че Исус вече ги беше освободил.

Помислете, Бог не е изпратил Исус на този свят да разбере как се чувстваме в нашето робство и да ни остави роби на греха.

Неговата цел беше да ни освободи от това мизерно, окаяно състояние и да ни осинови.

Ние сме завинаги изкупени от проклятието на греха и закона. Бог изпълни Своята цел чрез смъртта Исус Христос и Неговото възкресение.

Исус, Божият Син, ни е освободил, като ни е изкупил от робството на греха завинаги.

Николай не пиеше, но бе седнал с приятеля си Радко на една маса, който не се разделяше с бутилката.

– Когато виното се превърне в нещо много съществено, то става почти сексуално по своята съблазън, – подхвърли Николай.

– Виж, – заклати пръст Радко, – питието е утеха, с него човек намира облекчение.

– И колкото повече пиеш, ставаш зависим и безпомощен да се откажеш от алкохола.

Радко заклати главата си:

– Нищо не разбираш. Да престана да пия никак не е лесно….

– Опитвал ли си изобщо?- попита Николай.

– Пробвах, но да ти кажа, това отказване може да отнеме цял живот и накрая да не даде резултат.

– Има разрешение за твоя проблем, – каза Николай.

– И какъв е той?

– Вместо да се опиваш с вино, изпълвай се с Духа, – отговори Николай.

– Какво означава да се изпълвам с Духа?

– Това е да бъдеш в присъствието а Христос. Тогава изпитваш радост, която може да те освободи от робството на алкохола.

– А, това не е за мен, – махна с ръка Радко. – Не вярвам в Бога.

– Никога не е късно, за да повярваш. Имаш нужда от Него.

– Не, не.

И Радко стана олюлявайки се да си върви.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Дико завиждаше на другите за красивите им тела, банковите сметки, връзките , които имаха в обществото и многото неща, които притежаваха.

Това той пазеше в тайна, защото много го смущаваше.

С други думи Дико желаеше да живее нечий чужд живот.

Той не се радваше на това, което имаха околните, а плачеше:

– Защо Пепо има такава хубава кола, а аз нямам? Ето Петрана успя и се нареди на хубава работа, а аз пак увиснах. Ех да имах мускулите на Чори, чудеса щях да направя. …..

Това го изяждаше физически и духовно.

Приятели му казваха:

– Ти си прекрасен човек.

– Защо ти е нужно да бъдеш като този или онзи?

– Живей своя си живот.

Но той така бе обсебен от завистта и не искаше да чуе.

Повечето го съжаляваха, но Дико остана сляп и за това.

Един ден Стоян го посъветва:

– Ако вярваш в Евангелието, ще осъзнаеш това, което имаш в Христос и ще бъдеш освободен от робството на завистта.

– Какво робство? – възкликна Дико. – Дай ми парите на Станимир, колата на Пешо, домът на Екатерина, телосложението на Димо, …

Той изброява още много неща, които искаше да има, а накрая заключи:

– Тогава ела да видиш какъв прекрасен живот ще живея.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.