Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Често ние се страхуват от вземане на погрешно решение, коeто води до стрес.

Може би сте изправени пред въпрос от рода на: „Трябва ли да се държа, или трябва да се пусна?“, „Трябва ли да вляза или трябва да се измъкна?“, „Трябва ли да се ожена?“, „Трябва ли да си намерия нова работа?“, “ Трябва ли да се преместя?“.

Когато не можем да вземем решение, ние залитаме. Библията казва, че когато ставаме колебливи, сме нестабилни във всичко, което правим. Гръцката дума за нестабилност буквално означава „залитане като пиян“.

Но Бог казва, че има противоотрова срещу нашата нерешителност. Псалм 23: 3 ни казва: „Води ме през прави пътеки заради името Си“. Ние се справяме с напрежението при вземане на решения, когато оставим Бог да ни води.

„Но аз съм се опитвал това!“ – си казваме ние.
Когато поискаме Бог да ни води, като че ставаме по-объркани, отколкото преди.

„Нима е толкова трудно да се узнае Божията воля?“

Бог играе ли си с нас? Разбира се, че не! Бог иска да ни води. Той иска да знаем волята Му повече, отколкото ние искаме това. Нашият проблем е, че ние често търсим нещата по грешен начин особено, когато се опитваме да намерим Божията воля.

Например, някои от нас, които очакват да изпитат някакво чувство, искаме да бъдем задвижени от някакви емоции. Ние искаме някой да ни даде рецепта или формула, която директно да прилагаме. Други прибягват до магически подход към Божията воля, очаквайки Бог да направи нещо фантастичо: да го напише на небето, да ни се обадят по телефона, да ни изпратят телеграма.

Всички тези начини водят до чувство на неудовлетвореност и ни карат да пропуснем Божията воля. Божията воля не е чувство или формула, а това което Той иска да бъде.

Бог не иска да се бърка, когато вземаме решение, но Той е там и ръководи всяка наша стъпка по пътя ни, разбира се, ако Му дадем възможност за това.

Много често хората стават заложници на собствените си неправилни решения. Всеки ден сме изправени пред избор и избираме вместо полезното вредното. Едва по-късно осъзнаваме, че неправилното решение води до лоши последствия.

В живота на всяка крачка трябва да се взема решение. Някои от тях малко влияят, но други могат да изменят живота на човека.

Как постъпваш, когато трябва да вземеш някакво решение?

Най-важното смятам, че е търсенето на Божията воля във всяка ситуация. Моли се, Обърни се към Писанията.

Помоли Святият Дух да те насочи по правилния път. Бог те обича и Неговият път е винаги най-добрия.

Един приятел веднъж се оплакал от съпругата си на Сергей Лемешев, която била актриса:

– Тя е толкова вятърничева! Всяка седмици си има нов поклоник! Ако узная, че има любовник, ще го убия, кълна си!

– Това едва ли е най-правилното решение, – засмял се Лемешев. – Много по-лесно е да убиеш жена си един път, отколкото всяка седмица да убиваш по един нов мъж.

Вечерта бавно настъпи и слънцето потъна зад облаците, като остави само светла диря след себе си. Стела обичаше тези мигове.

В ръце държеше книга, в която се разказваше за хората влюбени в познанието. Както за тях, така и за нея да учиш, означаваше да живееш.

Когато беше малка, си мислеше, че е сиво безинтересно създание. Картината, в която виждаше себе си, бе нарекла: “ Момичето с вечно вдигнатата ръка в клас“.

Научи се да чете още много малка и не спря. Все учеше нещо, пресмяташе, проучваше ….

Сега тя бе дребна набита жена, облечена предимно спортно. Годините не ѝ личаха.

Със сегашните си работодатели се срещна съвсем случайно. Говориха за много неща и разбраха, че Стела има богати познания и търсачески дух. Тогава ѝ предложиха:

– Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията.

– Какви проучвания? – попита Стела.

– Всякави. История, археология, езици, океанография, метеоролигия, компютър, биология, медицина, физика, разгадаване на пъзели …….искаме човек, който щом чуе въпроса, да направи всичко възможно, за да даде отговор.

– Изучавала съм повечето от тези дисциплини, – каза Стела, – а някои от тях дори съм преподавала. Бях известно време библиотекар и направих добри каталози на някои източници, познавам мнозина експерти. Това би било чудесна работа за мен.

– Но ти дори не попита за заплатата!?

– Но и вие не знаете какво мога, – засмя се Стела. – За това ви предлагам първо да ми плащате минимална работна заплата, а след като поработя при вас  и разберете на какво съм способна, сами ще определите колко да ми давате.

Сега Стела не съжаляваше за взетото решение. Работеше това, което обичаше, а ѝ плащаха щедро за труда.