Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Сара Милавей и нейният мъж, които живеят в Тенеси, решили да направят основен ремонт в дома си и започнали от мазето.

В един прекрасен ден работниците, залели пода на мазето с бетон и излезли на двора, за да обсъдят със собствениците по-нататъшния план на действие.

Именно тогава двегодишната Изидора, оставена от родителите си без надзор в къщи, отишла в мазето да търси мама и татко.

Работниците дълго се смели на детето, което оставило „следи в историята на мазето“ и даже предложили на Сара и съпруга ѝ, да оставят всичко така, за да запазят за спомен този куриозен инцидент.

Родителите категорично отказали да оставят върху пода в мазето следите на своята дъщеря, но все пак направили няколко снимки, признавайки, че ситуацията като цяло действително е много комична.

Повечето от училищата не могат да се похвалят с оригинален дизайн. Техните еднотипни стени са доста скучни и неинтересни за учениците.

Едно училище в Париж за цял месец се е превърнало в празник на изкуството и творчеството.

Майстори на графита били поканени на организиран фестивал и получили пълна свобода на действие. Тяхното въображение, щедро се изляло върху стените, подовете и таваните на сградата.

Освен това, известно време училището било открито за широк кръг публика. Така всеки желаещ е могъл да се наслади на прекрасните шедьоври на съвременното изкуство.

За съжаление, стените на училището ще бъдат покрити за малко време с тези странни рисунки. Художниците били предупредени, че техните произведения скоро ще бъдат заличени, тъй като се предвиждал ремонт на училището.

Майсторите на графите не се обезкуражили от това и се отнесли към въпроса философски. Те извикали фотографи, за да запечатат тази красота.

Така любители на графитното изкуство, могат да се насладят за много по-дълго време на шедьоврите, които за много кратко време просъществували.

Историята е започнала няколко години назад, когато Джери Лин от Питсбърг, Пенсилвания, започнал ремонт в къщата си.

Тогава той случайно изтървал будилника в една от дупките на стената.

Семейството се посмяло над тази неприятност, но това не било единственото притеснение. Будилникът бил навит за 18:50 и всяка вечер започнал да звъни по това време.

Домакините се надявали, че звъненето няма да продължи по-дълго от 2-3 месеца, но сигналът звучи вече 13 година.

Независимо от това собствениците на неумиращия будилник не желаят да го извадят от стената. Те твърдят, че този настойчив звън не им пречи, а ги развеселява.