Веднъж пред вратата на богат дом дошъл един просяк. Почукал и помолил:

– Моля дайте ми хляб.

Стопанинът на дома му казал:

– Бог знае, че нямам хляб. Аз не съм пекар.

Тогава просякът казал:

– Дайте ми тогава парче месо или малко сланина.

– Аз не съм месарски магазин, – отговорил стопанинът.

Чувайки този отговор, просякът помолил:

– Тогава дайте ми малко брашно.

– Да ви приличам на мелничар? – попитал собственикът.

– Тогава ми дайте поне една чаша с вода, – с надежда казал просякът.

– Ти сам виждаш, че нито река, нито поток минава през двора ми.

Тогава просякът влязъл малко навътре в къщата и започнал да пикае.

– Какво правиш? – извикал собственикът.

– А за какво друго може да послужи дом, както вие казвате, в който не може да се намери абсолютно нищо? – отговорил просякът.

Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Този мост е построен от 456 каменни блока през 1566 г. от архитекта на Османска Турция Мимар Хайрудин.

Аркообразният мост пресича река Неретва в босненския град Мостар.

Той е дълъг 30 метра, широк 4 метра, а височината му е 24 метра.

Мостът се явява една от най-големите забележителности на страната. Той е един от най-добрите образци на ислямската култура на Балканите.

През 1990 г. мостът е бил разрушен от босненски хървати по време на войната в Босна.

Почти 10 години след края на войната мостът е бил реконструиран.

Златко заяви на жена си:

– Отивам на риболов с приятелите си.

В действителност това бе кодовото име на „запой с приятелите“.

За да покаже, че няма да си губи времето, Златко взе и пет годишния си син.

Когато пристигнаха всички се настаниха под сянката, макар и до реката и започнаха да празнуват, а малкия Петьо бе оставен сам да се грижи за себе си.

Момчето се къпа, плува и много изгоря.

Изведнъж Златко усети, че нещо не е, както трябва. Погледна сина си и изтръпна. Цялата му кожа бе станала яркочервена.

Златко бързо грабна сина си и ги закара до близката болница. Там една възрастна сестра го намаза с нещо и Петьо се оправи, но през цялото време, чете конско на бащата:

– Как можете да тръгнете на риболов с дете. Децата трябва да се пазят. Лятото дойде и те му се радват, но …

Вечерта бащата и синът се върнаха в къщи. Бащата се чувстваше виновен и изплашен, а синът ядосан.

– Какво се е случило? – попита майката на Петьо.

– Докато татко ловеше риба на сянка, на мен се нахвърли лятото…..

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.