Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Петър имаше куче и то му служеше вярно. Но животното остаря и започна да създава много проблеми на стопанина си.

Един ден Петър реши:

– Така повече не може. Трябва по някакъв начин да се отърва от кучето.

Петър се качи на лодката си, взе със себе си и кучето, след което отплава по реката.

– Трябва да намеря по-дълбоко място, – каза си той. – Само ще го побутна, то само ще се удави.

На Петър му хареса една част на реката, където водата бе зеленикава.

– Изглеждаше достатъчно дълбоко, – усмихна се Петър.

Предоставяше му се прекрасна възможност да извърши замисленото.

Той побутна леко кучето и то падна във водата, но не се удави.

Животното започна да маха с лапи и се задържа над водата.

Петър се ядоса и с греблото се опита да удари кучето по главата, но загуби равновесие и сам падна във водата.

Той не знаеше да плува и започна да се дави.

Тогава вярното му куче го захапа за дрехата и го изкара на брега.

През зимата Тони дойде на гости на баба си и дядо си. Старците много му се зарадваха.

Вечерта Тони сподели с баба си:

– Аз зная къде живее Бог.

– Къде? – изумена го попита баба му.

– Той живее в гората близо до вашата къща, – каза възторжено Тони.

– От къде знаеш това? – намеси се и дядо му, който бе чул отговора на внука си.

– Веднъж, когато се разхождахме в гората, мама ми каза ….. – и Тони замлъкна нерешително.

– Какво ти каза? – подкани го баба му, чакайки с нетърпение да разбере.

– Тя ми каза, че ние не можем да видим Бога, но можем гледаме това, което е направил, – отговори Тони.

– Правилно ти е казала, – съгласи се дядо му.

– Мама още каза, – продължи Тони, – че животните, дърветата и реката са следите на Бога. Той е край вашата къща, защото тук е много красиво.

Дядото и баба се спогледаха и се усмихнаха.

– Умник е нашият внук, – прегърна го баба му. – Още е малък, а такива хубави неща е научил.

„Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения“.

Създателят със всичко около нас ни говори за Своето ненадминато майсторство. Неговите дела в природата провъзгласяват присъствието Му и ни подбуждат да Го хвалим.

Нека приемем всичко това с удивление днес и да Го величаем за това!