През 1858 г. британският пътешественик Джон Хенинг Спик е открил езеро и го е нарекъл в чест на кралицата Виктория.

В езерото обитават повече от 100 ендемични риби, т.е. риби, които се срещат само на едно място на планетата.

Това е второто по големина сладководно езеро в света.

Виктория е един от източниците на най-дългата река в света Нил.

На територията на езерото се намира малък закрит от външния свят остров Мингинго. Островът е спорна територия между Кения и Уганда. Жителите му не приемат чужденци, а преживяват чрез риболов.

Тези банкноти почти никой не е видял, чрез тях никой не се е разплащал. Те са си останали една от най-важните държавни тайни на ГФР.

В бункера край река Мозел, където са се съхранявали тези пари, скоро ще се отвори музей.

Град Кохем се намира на бреговете на река Мозел. Винени изби, тълпи от туристи през лятото, живописни склонове ….това се открива от долината край реката пред портата на местния Имперски замък, който е най-популярната забележителност в района.

Тази панорама са фотографирали милиони туристи не веднъж, без да подозират, че на противоположния бряг се намира един от най-секретните западногермански бункери от времето на Студената война.

Повечето от реките на нашата планета текат в едно русло. Но не малко реки се разбиват на безчислени тънки канали.

Често такива „плетени“ реки са широки, но плитки.

Такива многобройни „ръкави“ се образуват на места със стръмни склонове и където водата е наситена с голям брой едрозърнести утайки.

Освен градиента и множеството седименти, важна е и скоростта на течението.

Много често „плетените “ реки се образуват в планински вериги и ледници.

Структурата на такъв воден поток се намира в постоянно движение, т.е. едни от каналите се появяват, а други изчезват с времето.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

През 60-те години на миналия век Светослав Рихтер си построил къща близо до град Таруса, който се намирал на високия ляв бряг на река Ока, където се вливала река Таруса.

Преди това той живеел в колибата на един човек, който се грижел за шамандурите.

Рихтер не дочакал края на строителството на дома си в схлупената къщичка и се пренесъл.

Първото нещо, което донесъл в новия си дом било пияното, но май нямал друго освен него.

Той така и живеел, само с пияното …. друго нищо.