Симеон се съгласи да попълни два поредни теста.

Казаха му:

– Ще правим проучвания сред младежите. Би ли участвал в подобно изследване?

За него това нямаше значение, защото щеше да получи нещо в замяна, а то бе много изкушаващо.

Взе първият тест и се зачете:

– Кои са най-богати мъже в света? Изброй десет от тях.

– Един двама най-много до пет може, но чак пък десет, – намръщи се Симеон.

Следващите въпроси съвсем го объркаха.

Те изискваха: осем души спечелили Нобелова награда; последните десет носителя на Оскар за най-добър филм, пет спечелили купата на ….

– О, не, – отчая се Симеон. – Аз да не съм енциклопедия. Съмнявам се, че и тя може да отговори на всички въпроси.

Когато взе теста на Симеон, мъжът се усмихна и попита:

– Успя ли?

Симеон само поклати глава, а мъжът продължи:

– Изненадващо колко бързо забравяме, нали? И това не са второстепенни постижения. Тези хора са най-добрите в своите области.

Симеон само повдигна безпомощно рамене.

– Не се отчайвай, – каза мъжът, – вярвам, че със следващия тест ще се справиш по-добре.

И това наистина беше така.

Симеон прочете първите редове, засмя се и започна да пише бързо.

А те бяха от рода на: С кои трима души, обичате да прекарвате времето си? Споменете десет човека, които са ви научили на нещо полезно. Посочете петима приятели, които са ви помогнали в труден момент. Избройте няколко учители, които са ви помагали в училище …

Е, нещата тук вървяха много по-леко.

– Този тест наистина не ме затрудни, – призна Симеон, когато предаваше листовете си.

– И какъв е според теб урокът? – попита мъжът.

– Не съм се замислял за това. Не знам, – отговори бързо Симеон.

– Хората, които имат значение, не са тези с пълномощията, а тези, които имат загриженост.

В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Родителите на Симо го учеха още от малък на правилните неща. Те често го наставляваха:

– Определяй сам своя собствен дневен ред! Не се опитвай да бъдеш нещо, което не си!

А баща му повтаряше:

– Преди всичко ходи смирено с Бога. В противен случай гордостта ще те изяде, сине. Просто бъди това, което си.

Не само родителите, но баба му и дядо му атакуваха фалшивата и погрешна арогантност:

– „Защото, кой те прави да се отличаваш от другиго? И що имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?“ – дядо му цитираше не веднъж Библията.

А баба му прибавяше:

– “ … който е по-виден да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, но да разсъждава така, щото да мисли скромно, според дела на вярата, който Бог е на всекиго разпределил“.

Дядо му се усмихваше и казваше:

– Може множко да ти стане, но приеми и Соломоновия съвет: „Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

Докато беше малък Симо едва ли осъзнаваше стойността на този малък старт в живота си.

Сега вече е на доста години. Баба му и дядо му не са между живите на земята. Родителите му и те един след друг починаха.

Но Симо запомни уроците им. Той осъзна, че започването където и да е, но не и на дъното, можеше да доведе до заслепяване.

Ако започнеш от твърде голямо пост, може да стигнеш до такова положение, че да допуснеш да те изядат.