Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Със всички сили до края на живота ни тук на земята трябва да пазим, поддържаме и развиваме първата си ревност.

Много от нас са я загубили и не са могли да си я върнат.

За това е нужно постоянно да помним смъртта. И ако душата отчасти е готова за смърт, не се бои от смърт, но идва в смирение и покаяние, забравя за всичко светско, поддържа ума си без да  се разсейва в Словото и усърдно се моли.

Който помни смъртта, той не е привлечен от света, обича не само ближния, но и враговете си. Послушен е, въздържан, чрез това съхранява в душата си мир и настъпва Божията благодат.

Ако чрез Святия Дух познаеш Бога, тогава душата ти ще се зарадва в Господа и ти ще Го обикнеш.

Асен бе настроен за дискусия.

– Млади човече вероятно сте чували фразата: „Любовта не може да се купи с пари“. Тя струва много скъпо, – каза Невена, жена преминала много неща в живота си.

След като помълча малко, тя продължи:

– Повечето хора не я оценяват и я разпиляват, защото не познават цялата ѝ красота.

След това се обърна към Асен и попита:

– Вие млади момко, искате ли да дарите на някого любов? – И тя мечтателно затвори очи, спомняйки си своята младост. – Когато даряваш любов се чувстваш щастлив и всесилен.

– Навярно съм много млад, – каза Асен. – Още никой не ми е дарил любов, нито пък аз на някого.

– Всичко е пред вас, – въздъхна Невена. – Важното да не я прогоните без време… – Но знаете ли,  любовта се появява някак странно, със ненужни добавки.

– Какви добавки? – попита Асен.

– Ненавист, ревност, презрение …..

– Но защо са на хората тези добавки? – недоумяваше Асен.

– Защото те не търсят да придобият истинската  любов.

– А аз какво да направя, за да я получа без добавки?

– Можете да ѝ помогнете да израсте във вас. В началото може да е съвсем малко семенце, но когато се грижите за него, поливате го, премахвате плевелите около него, от него ще израсте красиво и силно цвете.

– Вероятно ще трябва да се въоръжа с много търпение и вяра, – въздъхна Асен.

– Не се страхувайте, опитайте, това ще ви донесе много радост и светлина в живота, – насърчи го Невена.

– Трябва да опитам. Ако успея ще бъде прекрасно не само за мен, но и за тези, които са край мен.

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.

Застана човекът пред Бог и започна да се оплаква:

– Защо ми е тази красива земя, щом съм сам. Скучно ми е.

Бог се замисли и реши да създаде жената, която да бъде другарка в живота на мъжа.

Той взе светлите и красиви лъчи на слънцето, всичките цветове на очарователния изгрев, част от тъжната замислена луна, прекрасната осанка на лебеда, нежността и игривостта на котето, грациозността на водното конче, топлината на ласкавия мех и безумната притегателност на магнита.

Когато всичко бе събрано в едно, се появи съвършено творение с невероятна красота, но то не беше приспособено да живее на земята.

За да я приспособи към земните условия, той добавил блясъка на студените звезди, непостоянството на вятъра, сълзите на облаците, хитростта на лисицата, настойчивостта на мухата, алчността на акулата, ревността на тигрицата, отмъстителността на осата, отровата на татула и я изпълнил с живот.

В резултат на всичко това на бял свят се появи очарователна и мила жена.

Бог я даде на мъжа и му каза:

– Вземи я такава, каквато е и не се опитвай да я преправяш или да я правиш наново.