Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

В страната християнството бе незаконно, но това не попречи на Ана да приеме Исус Христос за свой Спасител.

Тя започна да споделя новата си вяра с брат си, но той не искаше да я слуша.

Тогава той се разболя.

Белодробното заболяване бе опасно.

Сам в болничната стая той се задъхваше.

Не бе готов да признае Исус за Божи Син. Дори се страхуваше да произнесе името Му на глас.

За това каза:

– Боже на сестра ми, помогни ми.

Той започна да диша все по-леко. Пътят на вярата му в Исус започнала от този ден.

С думите си ние каним другите да следват Исус.

По-важен е начинът, по който живеем пред тях.

Реалността на истинската вяра в единствения истински Бог говори много.

Синагогата бе тиха. Свитъкът бе отворен.

Исус стоеше. Четеше познати думи:

– Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите. Да пусна на свобода угнетените. Да проглася благоприятната Господна година.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна.

Очите на всички в синагогата бяха вперени в Него.

Спокойно с власт Той каза:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

В този момент пророчеството стана присъствие. Обещанието прие плът. Това не бе вече само бъдеща надежда, а жива реалност.

Векове наред Израел чакаше тези думи да оживеят. Те познаваха добре пророчеството: добри новини за бедните, изцеление за съкрушените сърца, свобода за пленниците и възстановяване на зрението на слепите.

Мнозина предполагаха, че изпълнението ще дойде чрез власт, позиция или политическо спасение, но Исус им разкриваше нещо по-дълбоко.

Изпълнението на това обещание не идва със сила, а със състрадание.

Исус обяви за Себе Си:

– Духът Господен е върху Мен.
Това не бе хвалба, нито символичен език.

Всичко, което Исая бе предвидил, бе въплътено в Христос.

Където Исая говореше за освобождение, Исус носеше избавление.

Исая обещаваше изцеление, Исус докосваше рани.

Исая провъзгласи благодат, Исус разпространяваше благодат.

Поразителното е как Исус завърши четенето си. Той спря преди „деня на отмъщението на нашия Бог“.

Тази пауза бе умишлена.

Тя разкриваше сърцевината на Неговото първо пришествие. Не съд, а спасение. Не осъждане, а възстановяване.

Чрез Исус Бог се навеждаше към човечеството с милост. Вратата на благодатта бе широко отворена.

Спасението не е абстрактно.

Исус не просто освобождава хората от обстоятелствата, а от пленничеството, обвързано с идентичността им.

Бедните получават достойнство. Съкрушените получават надежда. Пленниците откриват, че са видени и познати.

Изпълнението не е само за променени условия, а за промяна на сърца.

Изпълнението изисква отговор.

За нас днес пророчеството изказано от Исая означава следното:

– Каквото е счупено, не е извън изкуплението. Каквото е вързано, не е извън свободата. Изпълнението не е просто историческо, то е продължаващо. Христос продължава да изпълнява това Писание в животи, предадени на Него.

Спрете и се вслушайте отново в Неговите думи:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

Днес надеждата е налице и се предлага свобода.

Днес Исус стои пред вас, не като далечно пророчество, а като жив Спасител.

Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?

Симо навършваше четири години. За рождения си ден пожела:

– Искам хеликоптер с дистанционно.

Едва дочака денят, в който очакваше да получи мечтания подарък.

Когато му подадоха опакована кутия с красива панделка, Симо не даде да развържат подаръка, а бързо разкъса хартията и извади хеликоптера.

Опита се да го пусне да лети, но той падна на земята.

Разочарованието му бе голямо:

– Счупен е. Не работи.

– Не е счупен, – поясни баща му. – Трябва да му се сложи батерия.

– Не, счупен е, – настояваше Симо.

Колкото и да се опитваха да му обяснят, той не възприемаше. Само избута хеликоптера на страни и заяви категорично:

– Безполезен е.

И всичко това, защото не работеше, както е очаквал.

Колко често се държим като четиригодишни деца, вкопчвайки се в предварително замислените си идеи за това как трябва да се развият нещата?

Независимо дали става въпрос за кариерна възможност, партньор в живота, родителство или някакво друго ново начинание, не трябва да изоставяме надеждата, когато реалността се разминава с нашите желания.

Вместо това, трябва да се доверим на Бог. Той има изключителен план за нас, дори и да не го разбираме.

Не пропускай великолепните Му благословения само, защото не очакваш да дойдат по начина, по който идват.