Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Васко гледаше оклюмалия Марко със съчувствие.

Той посъветва приятеля си:

– Ако си унил, това може да ти донесе повече неприятности …

– Да се радвам ли, като ми се случи всичко това? – прекъсна го бързо Марко.

– Ако избереш сърцето ти да е щастливо, животът ти ще бъде непрекъснат празник.

– Нима мога да избирам как да се чувствувам? – сбърчи нос Марко.

– Ако насочиш мислите си към това, което е истинско, почтено, правилно, чисто, прекрасно, достойно за възхищение, тогава Божият мир ще дойде върху теб.

– Сигурен ли си? – Марко недоверчиво повдигна веждите си нагоре.

– Един от Божите дарове за нас е способността да избираме фокуса на мислите си. И това не е просто реакция, а ключ към връщането на живота ни.

– Ами ако ми хрумне унила мисъл? – Марко предизвикателно накриви главата си на една страна. – Ако кажа, че избирам да съм щастлив, това няма ли да прозвучи фалшиво?

– Изборът ти е да се съсредоточиш върху истината, – каза твърдо Васко.

– Коя истина?

– Че Бог е по-велик, от което и да е от ежедневните ни чувства.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.

Няколко души от квартала негодуваха:

– Това направо си е терор!

– Постъпката им хвърля сянка на квартала.

Загрижена жена облечена като вещица добави:

– Разбирам. Хората обичат да са страшни и провокативни на Хелоуин, но това е малко. Никой не иска да види това, когато минава през квартала. ….. Това е смущаващо.

Недоволните взеха пак думата:

– Само преди един месец се преместиха в квартала ни и какво правят днес?

Набеденото семейство бе объркано от силната реакция при появата им.

– Това не са костюми, – каза главата на семейството. – Ние сме едно нормално семейство. Дори не празнуваме Хелоуин.

– Не, вие трябва да се облечете в костюми, които да всяват ужас в околните, – настояваха хората от квартала.

Семейството не се подчини, дори до по-разгорещените обвинители стигнаха обезпокоителни съобщение:

– Те са се облекли в църковни дрехи и се качват в един миниван.

Протестите против новите заселници продължиха докато трая празникът, след което всичко утихна, сякаш нищо не е било.

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.