Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Живял някога крадец, които усвоил всички трикове и техники на своя занаят. Нямало човек, когото той да не може да излъже.

Веднъж той откраднал много ценни неща, вързал ги в една вързоп и тръгнал по пустия път с придобитото на рамо.

На брега на едно езеро, той видял дете, което силно плачело. Крадецът отишъл при него и го попитал:

– Защо плачеш?

Детето казало:

– Дойдох да се изкъпя, но когато се гмурнах, моята златна огърлица се изхлузи и падна във водата. Аз не мога да я извадя, защото тук е много дълбоко.

Крадецът си помислил, че може да се сдобие с още една скъпоценност, сложил плячката си на земята и скочил във водата. През това време детето взело товара на крадеца и изтичало бързо в близката гора.

Когато крадецът излязъл от водата, бил много ядосан. Той разбрал, че историята с огърлицата е само номер, но най-лошото било, че самият той бил ограбен.

Този, които мами другите, непременно ще срещне човек по-умен от себе си, който обезателно ще го надхитри.

Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

Вальо се прибра в къщи, за да вечеря със сина си Дечко. Той гледаше поне вечер да бъде със него. Жена му бе починала при катастрофа преди две години и сега не искаше синът му да се чувства самотен.

Докато ядяха агнешките котлети, Дечко разказваше на баща си за учителят си по английски език:

– Той е млад мъж, но има белодробно заболяване. За това не са го взели и в армията. Но не спира да приказва, как иска да излезе срещу неприятеля и да се бие с него. Но аз не му вярвам?

– Смятам, че е искрен, – каза Вальо. – просто се чувства виновен.

Дечко бе готов да спори с баща си. Той бе в такава възраст, когато децата обичат да оборват твърденията на другите.

– Виновен, че не са го взели в армията? – попита недоверчиво Дечко. – Вината не е негова.

– Може би не го осъзнава, – подчерта Вальо.

– Как така? – Дечко беше лапнал празната вилица и изненадано гледаше баща си.

– Когато си направил нещо лошо и знаеш, че то не е добро, ти се чувстваш зле. Това е осъзната вина. Вашият учител по английски език не е направил нищо лошо, но се чувства зле и не знае защо е така. Това е неосъзната вина. Приказките, че иска да се бие, му помагат да се чувства по-добре.

– О, – отвърна Дечко съчувствено.

Вальо потупа сина си по рамото и му се усмихна съучастнически, все едно му каза: „Има още много да учиш“.

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.