Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

– Не, така не може, – роптаеше Ботьо.

– Имай малко търпение, – посъветва го Станко.

– Дали проблемите са наши или чужди, те рефлектират върху нас, – боботеше яростно Ботьо.

– Точно за това се иска търпение, – натърти Станко.

– Ние сме човешки същества, ядосваме се бързо и бавно или изобщо не прощаваме, – размаха нервно ръце Ботьо.

– Следващият път, когато не ти достига търпение, – Станко потупа по рамото Ботьо, – не забравяй, че светът се развия според Божия план, а не по нашия.

– От къде да го взема това търпение?

– Знай, че Бог е много по-търпелив спрямо нас, – отбеляза Станко. – За това намали скоростта. Изчакай! Бог никога не бърза. За Него няма срокове. За това успокой духа си и отпусни нервите си.

– И какво да правя според теб? Да чакам Господа?

– Докато Го чакаме, – наблегна Станко, – Той ни помага да използваме ветровете на бедствието, за да се издигнем над проблемите.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.

Марко клатеше глава и недоволно мърмореше:

– И аз вече си имам „трън в плътта“. Бог не иска да го премахне по чудодеен начин. Защоооооо?

– Може би с това ти помага да не се превъзнасяш и преди всичко да се доверяваш на Него, – потупа го по рамото Младен.

– Слушал съм ги тия, – сбърчи нос Марко.

– Трънът често се допуска, за да може Бог да поправи греха в живота ни, – добави Младен.

– Не съм толкова глупав и некадърен, за да се справя сам…., – възрази Марко.

– Няма значение колко умен и способен си, трябва да помниш, че не можеш да се справиш без Божията помощ.

Марко леко се усмихна и повдигна рамене.

– Трънът е Божията игла, която пука балона на гордостта ни, – продължи Младен. – Така че, когато животът изглежда твърде труден за понасяне и когато не може да се намери бързата победа над греха, запомни „Неговата благодат е достатъчна“. Тези думи осигуряват стабилност, когато всичко изглежда наопаки.

Марко само мълчеше и клатеше глава.

А Младен настървено настъпваше:

– Бог никога няма да бъде по-истински за теб, отколкото когато имаш нещо в живота си, което не можеш да поправиш или когато се чувстваш слаб, безпомощен и безнадежден. В такива моменти Неговата благодат и сила са единствените, които могат да те измъкнат и насочат към Неговото царство.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.