Надя кършеше ръце и плачеше. Нейният любим бе тежко болен.

Лекарствата не помогнаха.

Лекарите безпомощно вдигаха рамене.

Надя знаеше, че Единствения, Който можеше да помогне бе Бог, за това усърдно се молеше, но отговор не идваше.

Тя бе отчаяна:

– Боже, не виждаш ли сълзите ми? Сърцето ми е разбито. На мен може и да не обръщаш внимание, но моля Те помогни му. Нима не те е грижа, че той агонизира? Защо не правиш нищо? …

Тогава в сърцето си тя долови тих глас:

– Наде, довери ми се. Аз знам кое е най-доброто.

Надя разтърси глава. Изправи се.

Избърса очите си и възкликна:

– Боже, прости ми. Нима аз знам по-добре от Теб, кое е най-доброто за моя любим?!

Теодор потриваше ръце:

– Това, което обичам в Господ, е че Той умишлено ни води към провал.

– Какво? Провал? И то умишлено? – Петър го погледна изненадано.

– Виж, – започна да обяснява Теодор, – Той ни е дал възможност да се родим като малки деца, които не могат да говорят, ходят или да вършат каквото и да е. Трябваше да се научим на всичко.

– Е, и? – нетърпеливо го подкани Петър.

– Процесът на това научаване отнема време и Бог е допуснал да бъдем зависими от Него, от родителите си и един от друг. Трябва да опитваме отново и отново, докато накрая не го направим по правилния начин. И през цялото време Той е безкрайно търпелив.

– Аха, – започна да усеща нещата Петър.

– Все едно Бог ни казва: “ Искам да ви науча да мислите за живота по различен начин“.

Петър само повдигна рамене, но нищо не каза.

– Провалът е само част от процеса и той е не само допустим, но дори желан, – заяви Теодор.

– Желан? – тръсна глава Петър.

– Бог не желае провалът да ни спира, – усмихна се Теодор. – Той не е планирал след третия удар да сме извън играта. Бог ни помага да изтупаме прахта от себе си, за да можем отново да се върнем.

– Е, има неща, с които се справям добре в своя живот, а с други не толкова – някак неохотно се съгласи Петър.

А Теодор продължи настървено:

– Грешките, които правим могат да ни оформят или да ни оставят белези. Аз не се опитвам да трупам точки, защото сега по различен начин измервам нещата. Преди ме беше страх да не се проваля в нещата, които наистина имаха значение за мен, но сега се страхувам повече да успея в нещата, които са без значение.

Стоян бе поканил приятеля си Калин в дома си.

Докато седяха на масата, се започна интересен разговор между двамата.

– Какво правиш, когато искаш да спреш да вършиш грях? – попита Стоян.

Калин се замисли и след няколко минути даде следния отговор:

– Лишавам се от нещо, пазя се от изкушаващи ситуации или се разсейвам с по-безобидни дейности.

– Мисля, че никоя от тези техники няма да проработи, – заяви Стоян.

– Сигурен ли си? – наклони на една страна глава Калин.

– Не можеш да пренебрегваш желанията си или да подчиниш волята си, – отбеляза Стоян.

– Защо? – изненада се Калин.

– Защото умът и волята ти не са в центъра на процеса на вземане на решения. Сърцето ти е важно, – наблегна Стоян. – Ако не обичаш нещо, няма да го направиш, а не мразиш ли нещо, няма да спреш.

– Все пак има толкова много книги за самопомощ и дори проповеди с различни стратегии, – възрази Калин. – В тях има някаква мъдрост за това как да спрем лошите навици и да започнем с добрите.

Стоян въздъхна и се опита да започне по-отдалече:

– Хората в миналото, а някои дори и днес, смятат, че правилният начин за премахване на греха са лишенията. „Не докосвай; не хващай; не вкусвай“. Те се лишават от основни блага – „аскетизъм“, нанасят си рани. Начинът да се бориш с греха е да го изтръгнеш от себе си.

– Че какво толкова? – повдигна рамене Калин.

– Виж, – повдигна вежди си Стоян, – ако някой се бори с порнографията, той може да се лиши от интернет и технологиите и когато се провали, той изпитва срам и вина. Проблемът е, че лишенията не могат да променят сърцето така, както гладуването не може да се отърве от глада.

– Добре тези методи не работят, – съгласи се донякъде Калин. – Тогава как трябва да се борим с греха?

– Нужно е да насочваме умовете си към Христос. Не можеш да промениш сърцето си, като кажеш „не“ на желанията си. Но можеш да го направиш, като насочиш ума си към Христос, – подчерта дебело Стоян.

– Не може ли по-друг начин? – сбърчи нос Калин.

– Категорично не, – отсече Стоян. – Когато си спомниш, какво Христос е направил за теб, сърцето ти се изпълва с любов. Това чувство ще пренастроят сърцето ти, за да направи това, което лишенията никога не биха могли.

– Трудно ми е да го приема, – призна си Калин.

– Насочи ума си към Исус и Божието Слово и ще убиеш греха в живота си, – посъветва го настойчиво Стоян.

Крум кипеше:

– Какво ни кара да грешим? Какво е това, което поражда съмнение у нас?

– Сърцето, – кратко отговори приятелят му Павел.

– Аз мислех, че проблем в нашата борба срещу греха е липса на вяра, – смутолеви несигурно Крум. – Добре, някои хора са чули добрата новина за Исус, но защо се колебаят?

– Привързаността им ги ограничава, – отговори Павел.

– Искаш да кажеш нашите чувства ли? – попита Крум. – Как става това?

– Много просто, – усмихна се дружелюбно Павел, – винаги правим само това, което искаме.

– Това означава ли, че правим само неща, които харесваме или предпочитаме?

– Просто нашите действия следват преобладаващото желание на сърцето ни, – повдигна рамене Павел.

– Ако Бог не заема място в нашите сърца? – ококори очи Крум.

– Сърцата ни не са отдадени напълно на Господа, – поклати глава Павел. – За това грешим, съмняваме се и се борим с вярата си. От там и бавно напредваме.

– Тогава как можем да победим греха и да живеем за Бог? – зададе следващия си въпрос Крум.

– Това става единствено чрез Словото. Само То може да промени сърцата ни и поражда желание у нас, да живеем нов живот.

– Как ? – недоумяваше Крум.

Павел продължи:

– Размишлявай върху всичко, което Бог е направил за теб в Христос. Радвай се, че твоите грехове са простени чрез кръвта на Божия Син. Наслади се на истината, че си осиновен в Божието семейство.

Крум само въздъхна, а Павел добави:

– Когато направиш това, в сърцето ти ще оживеят нови чувства, които се пораждат от Божието Слово.

Крум нищо не каза, но явно имаше над какво да размишлява през следващите дни.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.