Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Когато Йовка разглеждаше снимките на телефона си, изведнъж трепна. Тя видя фотография, на която лежи на плажа напълно изтощена, разперила ръце и крака  и дала гръб на всичко.

Йовка беше в шок: „Кой ми е направил тази ужасна снимка?“

Тя изпита отвращение към себе си, което нарастваше и ставаше още по-голямо със всяка измината минута. Бе готова да се разплаче.

Йовка вече се канеше да изтрие снимката, когато в стаята влезе синът ѝ.

– Може би ти ще ми кажеш, от къде се взе тази моя снимка? – обърна се тя към сина си и му показа снимката.

Първата реакция на юношата бе усмивка.

– Аз те снимах, когато бяхме край езерото миналата седмица. Просто не можах да устоя….

– Но ти трябваше да ме попиташ, преди да вземеш телефона ми и да ме снимаш, – каза сърдито Йовка.

– Права си, мамо, но погледни колко добре изглеждаш тук. Не е ли така?

Йовка още веднъж погледна снимката и се опита да разбере, какво искаше да каже синът ѝ.

Дойде и дъщеря ѝ, хвърли едно око на снимката и каза искрено:

– Ти си много красива! На мен ми харесва тази снимка.

Йовка въздъхна дълбоко. Но това ѝ беше  нужно на този етап. Тя винаги обръщаше внимание на своите недостатъци. Но постепенно всичко започна да се представя в друга светлина пред нея.

Тя все още виждаше своите пълни бедра, но видя и жена, която се е уморила след разходка с децата си.

Йовка виждаше пълните си ръце, но същевременно с това видя ръцете на майка, която вдига децата си на ръце, за да не наранят краката си о камъните или да ги изгорят на горещия пясък.

Тя виждаше пълна жена, която бе облякла черен затворен бански, за да скрие проблемните си части на тялото, но виждаше и щастлива майка, която не се щадеше за своите деца.

От дълго време тя се бореше с наднорменото си тегло, както много други жени и навярно щеше да продължава и за напред така.

– Изглежда, – въздъхна тъжно Йовка, – няма да бъда стройна и слаба. Вярно е, че често се тегля на кантара, но не позволявам излишните ми килограми да ми пречат да живея.

Тя често отиваше с децата си на разходка. Понякога дори се чувстваше привлекателна. Е, не беше много сигурна в това, но се стараеше да мисли в тази посока.

„Може би е така, защото съм вече стара и много разсъждавам, – помисли си Йовка. – А може би сега се грижа за много по важни неща, отколкото за впечатлението, което правя на другите. Виж как децата ми гледат на моето тяло. Техните очи са изпълнени с любов“.

Така тя престана да мрази тялото си.

– Разбира се, – обясняваше Йовка на една своя приятелка, – ще продължа да се занимавам със спорт и правилно да се храня, за да бъда здрава, но именно сега искам да обичам тялото си такова, каквото е. Бих искала да се видя такава, както ме виждат моите деца.

Жените по целия свят, както кльощавите, така и тези с по-пищни форми, искат да изглеждат универсално изящно, стилно и ефектно.

Нека да се разберем, има ли в съвременната мода изящна и в същото време практична и удобна рокля? Такава рокля, която може да се облече на парти, в института, на работата или просто на разходка?

Не съм фантазьорка, нито изобретател.

Въпреки всичко такава дреха съществува! Тази рокля е в стил A-Line. Тя е равномерно разширяваща се надолу. Формата ѝ наподобява буквата „А“. Разработена е  от Кристиян Диор през 1955 г. Тази форма е адаптация на рокля трапец на Кристобал Баленсиага. На модните подиуми A-Line е била въведена след смъртта на Диор.

Триумфалното завръщане на рокля A-Line, е невъзможно да не се забележи и в наше време.
Много почитателки на модата са забелязали нейните преимущества и универсалност.

Рокля с такава кройка, перфектно скрива всички недостатъци на женската фигура и по-добре подчертава  достойнствата ѝ.

Девойка в такава роля, ще бъде неотразима.

Насърчавайте тези, които са плахи. Грижете се за тези, които са слаби. Бъдете търпеливи към всички.

Когато служите на човек, който умира, вие го правите чрез физическо си присъствие, но той се нуждае и от практическа помощ.

Какво означава това? Че вие ​​правите малки неща за него, но по практичен начини.

Хората, които умират обикновено не се чувстват добре. Те често имат болки. Можете да им осигурите комфорт, като им помагате и за най-дребните неща. Да загасите или светнете лампата им. Да го нахраните, да го изведете на разходка, ….

Можете да покажете любов, като предлагате практическа помощ за облекчаване на болките и дискомфорта.

Когато хората са в болка, те не се чувстват радостни и щастливи. Когато хората умират, са неразположени, заядливи, дори и агресивни, защото не се чувстват добре. Можете да покажете състрадание, доброта и търпение, за да ги подкрепите.

Защо това е важно? Тъй като още един от страховете, които хората имат, когато умират е страх от загуба на контрол. Първо, те не могат да ходят, да стават от леглото си или да използва тоалетната.

Можете да служат на хората, които умират, като разберете от какво се нуждаят. Всеки път им давайте възможност за избор. „Искате ли вашите чехли?“ „Желаете ли да сменя предаването по телевизията? Какво бихте искали да гледате?“ „Искате ли вашата закуска или по-късно ще се храните? “

Понякога най-малкия жест или навременна помощ може въздейства върху някой, който е изправен пред смъртта. Вашето присъствие е служение към този човек, а вашето състрадание се изразява чрез практическатас,урт, присъсъвие помощ, която му оказвате.

Австрийски учени са съобщили, че деца, които много време прекарват пред телевизора, с течение на времето костите им стават по-уязвими, отколкото на техните връстници, които прекарват повече време на улицата.

Според доклада на учените, до този извод се е стигнало след анализ на данните от последните 15 години.

Костите на деца, които прекарват много време пред телевизора са по-уязвими поради излъчването от екрана. Също така са вредни за костите смартфоните и таблетите.

В рамките на своето изследване лекарите са изследвали 1,5 хиляди деца. Бил им задаван въпрос: Как предпочитат да прекарат свободното си време пред компютъра или не?

Оказало се че феновете на телевизията, приставките и таблетите имат значително по-малко минерали в организма си, отколкото другите деца.

За да се подобри здравето на децата, специалистите препоръчват повече време да се отделя за спорт или активна разходка.