Радослав не за първи път изненадваше съучениците си с разсъжденията си. Макар и разделени те общуваха по Интернет.

Днес диалогът бе започнат отново от Радослав:

– Няма значение дали сме стресирани, наранени, уморени, самотни или просто отегчени, всички ние в определен момент търсим комфорт.

– Би ли отрекъл някой влиянието на парите, храната, съня, алкохола или каквото и да е друго, което носи удобство в живота ни? – написа Виктор.

– А знаете ли изобщо какво означава самата дума „комфорт“? – попита Веско.

Веднага се намеси вечно знаещият Радослав:

– Тази дума идва от от латинските думи com-, което значи “заедно с,” и fortis, означаваща “силен или сила.” По-късно латинската дума confortare започнала да се възприема като “да станеш много силен.” Вероятно и старата френска дума conforter е добавила “утеха” и “помощ” към значението. През 14 век друга френска дума – conforten – била дефинирана като „ободрявам се, утешавам се“. Накрая, през 17 век, английската версия на думата започнала да й придава усещане за физическо облекчение, както я разбираме днес.

– Енциклопедио, – пусна един емотикон усмивка Владо, – има ли нещо, което не знаеш? По-добър си и от Google.

– Забелязахте ли?! – отбеляза Радослав без да обръща внимание на закачката, – За около хилядолетие думата „комфорт“ променила значението си от „силни заедно“ на „бариера за болката“.

– Гледаш ли на Бог като на твоя сила, Която е заедно с теб посред болката, или като на бариера за болката? – попита Наско.

– Ох, пак ли твоя Бог, – възкликна Здравко.

– Но забележете, – продължи Наско, – Христос дойде на света, за да бъде наранен заради нашите престъпления и да страда заради нашето изцеление. В същността си нашата вяра е да ходим по стъпките на Исус, а след това да разберем Неговия отклик на болката. Спасителят прие болката смирено въпреки, че с нищо не я е заслужил. Исус не се опитвал да я избегне, нито да търси изкупителна жертва. Той е дошъл в нашия свят, за да направи нашата болка Своя.

– Предпочитам да се стремя към светската версия за утеха, – натърти Здравко, – тъпчейки се с най-новият сладолед, носещ маркови обувки и дрехи, притежаващ последна мода електроника, компютри и други джаджи.

– Исус ни дава сила, когато сме заедно. Тогава, преди да се възнесе обратно при Отец, Той ни обещава, че Светият Дух – „Утешителят“ – не просто ще бъде заедно с нас, но и в нас! Това е нещо, към което си струва да се стремим. За това нека търсим утехата на Божият Дух, знаейки, че тя не означава живот без болка, а утеха посред болката, – написа Наско.

– Не обичам дискомфорта, под каквато и да е форма, – озъби се с поредния си емотикон Здравко.

– Може би трябва да промениш разбирането си относно това, къде е „твоята утеха“ – обади се Радослав – и да приемеш, че някой е понесъл срама ти на кръста.

Тези спорове се водеха не веднъж, но с аргументите на Здравко, като че ли повече от събеседниците с времето започваха да се съгласяват.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

Денят бе хубав. От толкова време слънцето не се бе показвало, но сега разсипваше щедро от топлината си и осветяваше ярко всичко наоколо.

Жеко стоеше навън със своите две кучета Рош и Пепо. Поради лошото поведение на Пепо, той бе привързан на каишка.

Рош спокойно стоеше през цялото време от едната страна на Жеко. То бе много добро куче, а Пепо постоянно изпитваше търпението на своя стопанин.

Е, Жеко е имал и по-добри дни с него, но днес той постоянно се дърпаше и обтягаше каишката около врата си. Въпреки желанието му да се отдалечи, кожената ивица обиколила шията му го ограничаваше.

Наблюдавайки кучетата си, Жеко се замисли:

– Не сме ли и ние така? – каза си той. – Понякога сме като тези животни и децата, които постоянно тестват границите поставени от родителите и приятелите им. Като тинейджъри се опитваме да станем независими, а когато станем по-големи ограниченията за нас се поставят от работодателите ни.

Жеко се почеса по главата, загледа се към близката гора обгръщаща близкия хълм и продължи с разсъжденията си на глас:

– Колко далеко можем да се дърпаме и настояваме на своето? Хубавото е, че Бог не ни е поставил каишка, за да ни държи в Своята воля. Той ни е дал право да избираме. Но с този избор не отиваме ли много далече? Прекалено много грехове от наша страна изтриват в съзнанието ни границата между правилно и неправилно. Какво всъщност Той е направил с нас?

Жеко крачеше с кучетата си и весело си подсвиркваше. Хубавият ден подхранваше доброто му самочувствие.

– Бог ни е отпуснал по-дълъг повод, – засмя се Жеко, – за да ни върне обратно, като ни помогне да преодолеем срутилите се върху нас неприятности и да ни даде правилия начин на живот. Колко е хубаво, че Исус ни замести, изтърпявайки наказанието – смърт, което ни се полагаше за греховете ни, за да живеем един пълноценен живот изпълнен с Неговата любов.

Пепо подръпна нервно каишката си, след като нещо изшумоля в близкия храст край пътя, но това не спря разсъжденията на Жеко.

– Нека изчислим какъв е резултата от следването на Бога. Тази стойност е вече изплатена, като прибавим и нашата цена, получаваме живот, който дори не можем да си представим. Непрекъснато се изпитват границите поставени от ежедневието ни, но това не важи за Божията любов, защото Тя няма граници. Само заради Нея си заслужава да Го следваме и да не се отклоняваме от волята Му.

По пътеката вървяха човек и две кучета. Всяко от животните кротко пристъпяше край стопанина си.

Пепо сякаш прозря разсъжденията на Жеко и без да се дърпа вече, мирно и с удоволствие следваше, макар и на каишка, господаря си.

Мълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.

Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.

Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.

В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.

Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.

– Възможно ли е …..?

– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?

– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!

– Тръгнали сте в погрешна посока …

– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…

По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:

– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.

Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.

Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.

Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.

Дали пече слънце или вали дъжд, за Стойко, Мариан, Милен и Росица нямаше значение. Защото техните разговори, които често се превръщаха в спорове, ги откъсваха от всичко, което бе около тях.

Днес разговора им бе върху физическите закони и тези на човешката психология. Те ги сравняваха и намираха, че са еднакви.

– Един прост пример, – Стойко предложи един от физическите закони за обсъждане. – Действието е равно на противодействието. Това е валидно, както за физическите, така и за социалните обекти.

– И в живота е така, – започна разсъжденията си Мариан. – Ако са ви ударили, вие търсите кои от вашите действия са предизвикали това. След като ги намерите, излишните емоции ще изчезнат и ще ви бъде по-леко да живеете.

– Закона за гравитацията еднакво работи за обекти и за хора, – засмя се Милен, –  големите винаги привличат малките.

– Вторият закон на Нютон казва – обади се и Росица, – че ускорението, което получават обектите е пропорционално на равнодействуващата приложена към него сила и обратно пропорционална на маса му.

– И това действително е така и в живота, – потвърди Мариан. – Човек действа изхождайки от това, че в него са заложени в периода на възпитание му – плюс гени, но според степента на обучението – „обратно пропорционална на масата“.

– Нулева закон на термодинамиката гласи, – започна философски Стойко, – че една затворена система в крайна сметка достига до състояние на термодинамично равновесие – обменните процеси се прекратяват, идва „топлина смърт“.

– И това е вярно, – добави Милен – ако човек не получава никакъв нов опит и информация, живеейки по зададен цикъл от година на година, престава да иска каквото и да е, след което по тази причина може да заболее.

– Изучаването на физиката, – констатира Росица, – ще осигури по-пълно разбиране на законите на човешкото общество, отколкото изучаването на психологията, която гледа на отделните реакции на човека, но не и на самия него.

– Физиката е бездънен кладенец от информация, – обобщи Стойко, – както за реакциите, така и за хората като цяло.