Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.

Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.

Веселин слизаше в подножието на хълма.

Погледът му бе привлечен от появата на една светлинка, после на втора и т.н.

Мракът оживя.

Сякаш невидима ръка запалваше една след друга тези светлинки.

Веселин се развълнува от видяното и това го наведе на размисъл.

– И аз бих искал така, – възкликна той, – животът ми да бъде прекаран в запалване на души, една след друга, със свещения пламък на вечния живот. Важното е, да остане, доколкото е възможно, незабелязан, за да се изяви и прослави Той.

Когато правим нещо, обикновено искаме да ни забележат, но когато сме готови да отклоним фокуса от себе си, другите ще видят нашите добри дела и ще прославят нашия Отец на небесата.

Каква огромна привилегия е, че животът ни е пропит със себеотдаващата природа на Христовата любов и благодат, така че другите да могат да бъдат привлечени от Него чрез нас.

Нека носим Христовото присъствие на всеки, когото срещнем. Нежно да разсейваме всяка тъмнина на страх или неверие, като осветяваме с Неговата светлина живота им.

Времето се стопли. На дъждовете им омръзнаха да валят и спряха. Слънцето се усмихна на всички и огря гори и поля.

Какво по-добро време от това за размисъл?1!

Петко и Валери не чакаха покана и потеглиха към близкия хълм, пресичайки местната гора.

– Мислиш ли, че наивникът е глупак? – попита Петко.

– Е, чак глупак …., не. – сбърчи нос Валери. – Вярно е , че вярва на всичко. За това такива лесно се подвеждат и се манипулират…..

– Да, те са като децата, – възкликна Петко, прекъсвайки приятеля си. – Впечатляват се от нещо интригуващо и много интересно.

– Да не говорим, когато търсят одобрението на някои други, особено ако са властни характери, – махна с ръка Валери.

– Така подкрепят и диктаторите, които им обещават мир и благоденствие, – допълни Петко.

– Уж са интелигентни, но не желаят да размишляват сериозно върху проблемите, – повдигна вежди Валери.

– Такива лесно се подвеждат по начините и методите за по-бързо и лесно забогатяване, – засмя се Петко.

– Въпреки това не трябва да бъркаме доверчивостта и наивността, при която липса задълбочено мислене, – наблегна сериозно Валери.

– Веднъж бях сред група простички хора, но те не бяха наивни, а дори много мъдри, – сподели Петко.

– Ти може да мислиш задълбочено по даден въпрос или да си в добро материално положение, дори да имаш висше образование и пак да си наивен, – констатира Валери.

Говориха още дълго по въпроса, но не стигнаха до ясно заключение.

Вие как мислите, наивникът глупак ли е?

Щом влезе в стаята, Наталия веднага забеляза счупената ваза. Тя погледна към дъщерите си и смръщи вежди.

Марта веднага посочи с пръст сестра си Ема и извика:

– Тя го направи.

Ема първоначално се сви, а после се усмихна хитро и каза:

– Нашият братовчед Тони беше.

Трябва да отбележим, че Тони бе с майка си на стотина километра от дома на двете палавници. Освен това, той още не можеше да ходи, а само протягаше ръчички и гукаше.

При второто обвинение Наталия не успя да прикрие усмивката си.

Тя прегърна двете си дъщери. Настани ги на коленете си и добави:

– Това да се обвинява някой друг е много стара история.

Марта изпляска с ръце нетърпеливо:

– Разкажи ни, моля ти се.

А Ема старателно се приготви да слуша.

– Имаше една красива градина, в която Бог бе поставил Адам и Ева и им бе поръчал: „От всяко дърво можете да ядете, но само от това не“. Змията излъга Ева, че ако изяде един от забранените плодове, няма да умре, даже ще стане като Бога. Така тя щеше да познава доброто и злото като Него. Ева яде и даде на Адам. Когато Бог ги попита дали са яли от дървото, забранено за тях, те изобщо не се засрамиха. Адам обвини Ева, че тя му е дала плода, а Ева каза, че змията е виновна.

– И какво е станало с тях? – попита Ема.

– Бог ги изгонил от градината, – поясни майката.

– Но нали те не са излъгали, – опита се да ги оправдае Марта.

– Да, змията подведе жената, но решението дали да го направи бе на Ева, – поясни Наталия.

– И Адам сам е решил да яде от плода, Ева не го е накарала насила да направи това, – обади се след размисъл Ема.

– Лесно е да прехвърлиш вината си на някой друг, но по-честно би било да поемеш отговорност за грешките си, – каза Наталия.

Двете момичета наведоха глави.

– Мамо, ние се сбихме с Ема и … не разбрахме, как вазата падна.

– Вероятно някоя от нас я е бутнала …. без да иска, – Ема сбърчи нос и бе готова да се разплаче.

– Прощавам ви, – топло се усмихна Наталия и ги притисна силно до себе си.

Момичетата се усмихнаха, а Марта каза:

– Ще признавам вината си и няма да обвинявам друг …

– И аз, – подскочи покрай нея Ема.

Често ли се опитвате да прехвърлите вината си другиму?

Когато обвинявате друг, вие се отказвате да се промените.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.